Дан Симънс - Петата купа

Хенри Джеймс мразеше епилозите и отказваше да ги използва в творбите си. Казваше, че животът не ни дава никакви „епилози“, така че защо трябва да ги използваме и в литературата? Животът, както знаеше твърде добре, представляваше просто поредица от неприятни случки. В живота всъщност нямаше обобщения и със сигурност нямаше извикване на бис.

Моето отношение към епилозите е почти същото — а може би и вашето — но този е вече тук и просто ще трябва да го преглътнем.

В последната си вечер в открито море — параходът „Юнайтед Стейтс“ трябваше да спре в Портсмут, но след това продължаваше за Генуа, където Джеймс беше решил да започне последния етап от пътуването си, за да се събере с Уилям, съпругата му Алис и децата им в Люцерн — Хенри Джеймс беше отегчен.

Времето бе идеално, а морето толкова спокойно, че всички опитни пътешественици и дори екипажът не спираха да го обсъждат. Джеймс не беше в настроение за табла или някоя друга от глупавите игри, които се провеждаха в салоните, затова предпочете да чете — дали в удобната си каюта, или в удобното си кресло във фоайето, завил скута и краката си с одеяло, или докато обядваше сам. Вечерите му се поднасяха на масата за важни хора, но тези мъже се интересуваха единствено от бизнес и Хенри Джеймс ги слушаше и кимаше учтиво, без да има какво да каже по въпроса. Мислеше много за пиесата си и за всички тези дни, които беше пропилял, вместо да седне да пише.

По залез-слънце на четвъртата вечер, когато Джеймс се беше облакътил на махагоновия парапет в отделението на първата класа, загледан в красивия залез над Атлантика, той осъзна, че някакъв друг мъж се е приближил и се е облегнал на парапета до него.

— Холмс! — извика той, след което бързо се огледа, за да провери дали някой не е обърнал внимание на абсурдния му вик. Детективът вече не носеше превръзка през врата, но дясната му ръка все още беше бинтована.

— Защо сте тук? — попита писателят. — Къде отивате?

— Този кораб пътува за Портсмут и оттам за Генуа, ако не се лъжа — отвърна тихо Холмс. Той изглеждаше по-слаб и много по-блед, отколкото в Америка.

— Защо не ми казахте…

— Че ще пътувам със същия кораб, който ще ви върне в Европа? — попита Холмс с лека усмивка. — Не мисля, че щяхте да посрещнете с радост тази новина. Възнамерявах да запазя в тайна присъствието си на борда през цялото пътуване, независимо колко далеч отивате.

— Но къде се бяхте скрили? — попита Джеймс.

Отново онова потрепване на устните, което така и не премина в истинска усмивка.

— Ако държите да знаете истината, Хари, бях в каютата си и се скъсвах от повръщане, като се стараех да не пищя като горила, попаднала в пожар.

Джеймс отстъпи назад, сепнат от грубия език.

— Но плаването беше толкова спокойно . Океанът беше гладък като огледало. Дори възрастните дами, които получават морска болест при вида на някоя по-голяма чаша чай, си прекараха много добре при този преход.

Холмс кимна и Джеймс забеляза, че челото му е покрито със ситни капки пот, въпреки приятната хладна свежест на вечерта и лекия бриз.

— Реших, че трябва да се откажа от онова хероиново лекарство, което си инжектирах по няколко пъти на ден в Америка — рече тихо Холмс. — Споменах ли ви наименованието на тази хероинова субстанция?

— Не — рече Джеймс. — Мислех си, че вие… Не съм сигурен какво точно си помислих…

— Както и да е — продължи Холмс с все същата полуусмивка, — дори двумесечната употреба на това нещо прави отказа от него ужасно преживяване. В следващите месеци сигурно ще се видя с доктор Уотсън и той ще бъде изключително разочарован от мен, ако се върна в Англия пристрастен към някаква нова отрова.

— Значи завинаги се отказвате от този хероин?

— О, да — отвърна Холмс. — Но не затова ви потърсих, Джеймс.

— А защо?

— Защото след четирите и половина дни, прекарани в повръщане, главата ми внезапно се проясни и аз осъзнах защо през последните дни в Америка бяхте в лошо настроение и толкова замислен.

Джеймс извърна поглед и усети вкуса на надигащата се в гърлото му жлъчка.

— Убих човек, Холмс. Прострелях и убих човешко същество. Той беше злодей и заслужаваше да умре… но не и от моята ръка. Аз съм творец, създател, не… — Гласът му заглъхна.

— И аз реших, че това сте си помислили — рече Холмс. — И сте луд, Хенри Джеймс. Трябваше да присъствате на обсъждането на операцията с Дръмънд, полковник Райс и останалите, след като всичко приключи, вместо да си тръгнете.