Дан Симънс - Петата купа

— Ако ги прочета… — рече колебливо тя.

— Няма да забравите никога някои от думите или метафорите — каза Холмс. — Но трябва да знаете, че това са думи и метафори, които мъжете, навлезли в средната възраст и осъзнали собствената си тленност, използват в глупавите си любовни писма. Това е пълна лудост. Чисто мъжка лудост.

Клара Хей заговори така, сякаш Холмс дори не присъстваше в стаята.

— Джон обичаше да ми изпраща любовни писма. И чудесна поезия, която не бях чувала. И цветя. Но после… аз напълнях след децата… Една неделя се прибрах у дома след църква и чух Джон да се смее заедно с онзи простак Самюъл Клемънс на това, че аз… как се изрази скъпият ми съпруг… „По време на посещението ни в Чикаго Клара не излизаше твърде от хотела, но се нахвърляше ентусиазирано върху всяка храна, която предлагаха в трапезарията“.

Тя погледна към Холмс, сякаш едва сега забеляза присъствието му.

— Обичам Джон повече от живота… Посветих се на него и децата… но в онази минута ми се прииска да застрелям и него, и онзи идиот Клемънс.

Холмс кимна и не каза нищо.

Клара продължи да гледа писмата, които държеше далеч от себе си, сякаш можеха да хапят като змии.

— Няма ли Нани Лодж да забележи липсата им? — прошепна тя.

— О, да — отвърна Шерлок Холмс и си позволи една от редките си усмивки. — Ще забележи. Гарантирам ви го. И тогава… притеснението ѝ, че точно тези писма са изчезнали, ще бъде огромно. Мисля, че ще забележите промяна както в поведението на Нани Лодж, така и на съпруга ви. Може би завинаги.

— Тогава може би не се налага да ги отварям — прошепна тя.

— Не — рече Холмс и протегна ръцете си, събрани в шепа, с дланите нагоре, сякаш се готвеше да приеме причастие.

В очите на Клара Хей проблесна разбиране и тя накъса пликовете един по един над шепата му, след което накара Холмс да изгори всяко парченце с модерната си запалка над големия кристален пепелник. Скоро ръцете на Шерлок Холмс се напълниха с мънички конфети — въпреки превръзката на дясната си ръка той не позволи на нито едно парченце да избяга от пламъците — и сега той използва здравата си лява ръка, за да прибере конфетите в джоба на сакото си.

— Сега ще си вървя, госпожо Хей — рече той, изправяйки се. — А вие идете в мъжката тоалетна на тази гара и пуснете малко нежелана и безполезна хартия в канала.

Тя го погледна с грейнали очи, след което отново докосна бузите си.

— Парите…?

— Не съм дошъл в Америка заради парите — отвърна Холмс. — Направих го заради Нед. И, мисля, заради вас. Приятен ден, госпожо Хей. Предполагам, че до слизането ми в Ню Йорк повече няма да имаме възможност да поговорим.

Веселбарите организираха шумно прощално парти за Хенри Джеймс първо в един хубав ресторант на Трийсет и втора улица, а после на пристана, където големият лайнер „Юнайтед Стейтс“ извършваше последните си приготовления, преди да отплава. Буксирните въжета беше бяха разположени на позиция.

— Странно, че Холмс не дойде на вечерята; дори не мина да се сбогува — каза Хенри Джеймс, когато гласовете утихнаха за миг.

— Може да е забравил часа — обади се Хенри Кабът Лодж. — Винаги ми се е струвал изключително разсеян.

— Може раните да го безпокоят — рече младата Хелън.

— Или по-вероятно се е заел с разследването на някой случай — обади се Джон Хей.

— Какво пък — каза сенатор Дон Камерън, прегърнал през раменете съпругата си Лизи, която се усмихваше на Адамс, — мисля, че компанията на този човек ни стига за тази година. Но ти, Хари, ти определено трябва да ни посетиш отново.

Джеймс поклати глава.

— Вие трябва да дойдете в Лондон, Париж или Италия, за да ме видите.

Камерън и Лодж си размениха странни погледи.

— Както си мислим, че банките и Уолстрийт ще бъдат връхлетени като цунами от борсовата паника — рече Хенри Кабът Лодж, — подозирам, че на повечето от богатите семейства в Ню Йорк, Бостън и Вашингтон ще им излезе по-евтино да се преместят през юли или август в Европа и да оставят прислугата тук да се грижи за големите им домове, докато отмине тази буря. А след година, две или три може да се върнат у дома. Онези, които оцелеят след бурята, имам предвид.

— Престани, скъпи! — извика Лизи Камерън и се престори, че удря съпруга си по рамото. — Никакви такива мрачни разговори, докато пожелаваме на Хари бон воаяж !

— Никак не са мрачни, ако това означава, че скоро ще дойдете да ме видите в Лондон — каза Джеймс и повдигна шапката си, преди да тръгне по подвижното мостче към кораба, след като се чу сигналът за последно повикване на пътниците на борда. — Adieu! — извика той през свистенето на парата.