Дан Симънс - Петата купа

Джеймс погледна към големия ключ и го прибра в джоба на жилетката си.

— А дотогава какво трябва да правя? — попита някак жаловито той.

— На ваше място — обади се агент Дръмънд, — щях да се кача на онази моторна лодка, която ви чака, да се върна на яхтата на сенатор Камерън и да поспя още няколко часа. Просто се погрижете някой да ви събуди, за да може да сте тук — с ключа в джоба си — в десет сутринта. Няма да казвате нищо на никого — табелата ще обясни защо е затворено, вратата на външната клетка ще бъде заключена, а разочарованата публика ще се е събрала отвън, за да види президента.

След това Джеймс не можеше да си спомни дали бе кимнал, преди да се обърне и да тръгне към пристана.

Сутринта беше студена и облачна и заплашваше да завали, докато минути преди пристигането на президента на Съединените щати слънцето не се появи и не окъпа събралите се зрители и сановници с ярка светлина.

Холмс чу как огромната тълпа, събрана на парадната площадка около Административното здание, посрещна с викове и ръкопляскания слънцето още преди президентската процесия да се появи. Детективът погледна през продълговатата, тясна цепнатина, която екипът на полковник Райс беше изрязал в металната основа на гигантския прожектор в югозападния ъгъл на Наблюдателната палуба в Зданието на промишлеността и свободните изкуства. Пешеходната пътека, която водеше до поставения върху метална основа прожектор в юго източния ъгъл на сградата, се виждаше по цялата ѝ дължина. Ако Лукан Адлер беше избрал някое друго място за свое снайперско гнездо, прочутият по цял свят детектив Шерлок Холмс щеше да изглежда като пълен глупак, обливащ се в пот в тясната метална кутия въпреки хладната утрин, сгърчен като безполезен зародиш, докато президентът на Съединените щати бъде прострелян от някое друго място.

Освен ако някой от въоръжените гвардейци на полковник Райс или снайперистите на агент Дръмънд не забележи и не простреля Лукан Адлер, преди той да е нанесъл своя удар.

Холмс знаеше, че няма да го направят.

Часовникът му, който лежеше на пода в тънката ивица светлина, проникваща през цепнатината, показваше точно единайсет, когато оркестърът засвири „Да живее Вождът“ 52 52 Hail to the Chief — официалният химн на президента на Съединените щати. — Б.пр. и президентът Кливланд се изкачи по стълбите на платформата. Свит на кълбо в тясното пространство, запълнено с дебели кабели, Холмс напрегнато наблюдаваше през процепа, но не забеляза никакво раздвижване. Президентът вече представляваше лесна мишена за маузера на Лукан — ако беше избрал това оръжие — от стотина други места около открития площад, претъпкан с народ. Съдейки по ръкоплясканията, изригнали при появата на президента и първия от говорителите — гласовете едва достигаха до ушите на Холмс — детективът правилно бе преценил, че тълпата сигурно се беше струпала от двете страни на Лагуната чак до перистила, запълвайки всички странични улички до самия пристан.

Холмс знаеше програмата наизуст, затова бе наясно, че изостават поне с три минути, когато тълпата утихна и слепият военен свещеник даде благословията си за Деня на откриването.

След провала на безкрайната (и вледеняваща) церемония по Посвещението миналата есен, Даниъл Бърнам и останалите директори на Панаира бяха решили церемонията по откриването да бъде колкото се може по-кратка. Но мина почти цял час между качването на президента на платформата — Холмс дочу откъслечни фрази от зле написани Оди за Колумб и други пълнежи — и кратката реч на главния директор Дейвис, с която той представи президента.

През тесния процеп Холмс видя как заключената врата на основата на прожектора в източния край на Наблюдателната палуба се отваря тихо. Лукан Адлер се изтърколи от тясното тъмно пространство, бръкна вътре и извади дълъг, увит в платно предмет. Той разви черния плат и дори от такова разстояние Холмс успя да види, че това наистина е „Маузер“, модел ’93 с прикрепен телескопичен мерник.

Детективът изрита силно вратата, скочи на крака и тръгна към Лукан.

Цели два часа Хенри Джеймс стоя до заключения асансьор, слушайки как хората, които искат да видят речта на президента, изразяват своя гняв и раздразнение, че не могат да се качат на променадата на Наблюдателната палуба. Но президентът щеше да заговори всеки момент — огромната зала се беше изпразнила и през отворените врати се чуваха слаби гласове — и Джеймс вече бе останал съвсем сам край асансьора.