Дан Симънс - Петата купа

Те подминаха една солидна колиба, скована от дървени трупи, която му се стори доста странна атракция.

— Това е колибата на ужасяващия Седящ бик — каза Холмс. — За нещастие, господин Бърнам, директорът на цялото Изложение, не можа да доведе самия Седящ бик, защото армията го уби преди три години. Затова сега, когато не участва в шоуто за Дивия запад на Бъфало Бил, което се провежда точно край стените на Изложението, вътре живее вождът Дъжд в лицето. Дъжд в лицето твърди, че той е човекът, който е убил генерал Къстър, и съплеменниците му сиукси не го оспорват.

Джеймс погледна към мъжете, които носеха дебели дрехи от рунтави кожи. Сигурно им беше ужасно горещо, дори в този сравнително хладен ден.

— Лапландско село — каза Холмс. — Бог да им е на помощ през юли.

Край тях минаха няколко мъже с тъмнокафяв цвят на кожата, които носеха единствено няколко листа на кръста.

— Канибали — каза Холмс. — От Дахомей.

— За какво са му на Колумбовото изложение канибали? — попита Джеймс.

— Това е Световно изложение — отвърна детективът. — Даниъл Бърнам се опитва да доведе целия свят за милион американци, които никога не биха могли да си позволят да пътуват дотам.

— Що за човек е Бърнам? — попита Джеймс.

— Красив. Внушителен. Зает. И целеустремен. Много целеустремен.

— Сигурно трябва да е такъв, за да построи подобен комплекс за толкова кратко време. Но ми се струва, че до завършването му има още много работа.

— На първи май все още няма да е изцяло довършен — каза Холмс, — но с изключение на Колелото на Ферис, което продължава да се строи, всичко останало ще бъде почистено и ще изглежда завършено. Бърнам пришпорва екипите да работят денонощно, в буквалния смисъл.

Пред каретата им мина някакъв мъж, който водеше щраус на късичка каишка.

— Калифорния — каза Холмс, което не подсказа нищо на Джеймс.

— Мили боже! — каза писателят, когато минаха покрай нещо, което приличаше на австрийско село, с всичките му каменни къщи, кули и кръчми.

— Добро място за халба бира и някой шницел, щом Панаирът бъде отворен — каза Холмс.

Джеймс видя една празна площадка, самоуверено озаглавена ПАРК НА ВЪРЗАНИТЕ БАЛОНИ.

— С какво са вързани тези балони? — попита той.

— С въжета — отвърна Холмс.

Те продължиха към средата на Мидуей и сега Джеймс вече видя колко огромно ще бъде Колелото на господин Ферис. Само половината от двеста шейсет и четирифутовата структура беше завършена, но валът, който бе монтиран на върха на завършената ѝ половина, изглеждаше огромен колкото хоризонтално поставена секвоя, направена от стомана. Около работната площадка беше издигната защитна дървена ограда, но внезапно един от работниците на горните редове от стоманени греди и дървени рамки извика нещо и се заспуска от ниво на ниво, като се залюляваше на ръце като някое живеещо по дърветата същество. Работникът скочи на най-долното ниво, използва върха на седемфутовата защитна ограда като място за отскок и се приземи точно до спрялото ландо на Холмс.

Джеймс с изненада разпозна Уигинс Втори — младия Мот — облечен в същите работнически дрехи като останалите ковачи и дърводелци, които се трудеха върху Колелото на Ферис. Момчето беше спало на едно походно легло в стаята на Холмс през първата им нощ в Чикаго, а след това Джеймс повече не го беше виждал — а и не се беше сещал за него.

— Добр’утро, джентълмени — каза Уигинс.

— Привет, Мот — каза Холмс. — Виждам, че си си намерил работа.

Момчето се ухили до уши.

— Точно тъй, господин ’Олмс. С пълна заплата. Контрольорът вика: „Мот, тука, е няк’ъв изтърсак“, но господин Ферис, който контролира контрольора, вика: „Видях го да се катери, Бейнс. Той е кат’ маймунка, тоя изтърсак, и е по-силен от повечето ти хора. Пусни го да работи на скелето и на стоманената част. Трябват ни повече маймунки“, вика. И тъй стана. О, и вече не съм Мот — тук ми викат Монк, накратко от „маймунка“.

— Притеснява ли те това име? — попита Джеймс, който се беше навел напред, облегнат на чадъра си, за да може да вижда и да разговаря с младежа.

Момчето отново се ухили.

— Много ми харесва, господин Джеймс. Разбирате ли, бандюгите из лондонските улици ми викаха Мот, по стария английски начин, дето звучи като Прашинка, знаете. И аз винаги съм бил прашинка в нечие око, и това хич не ми се нравеше. Макар че ми харесваше как говори Мот — е, и Монк сигурно ще говори по същия начин.

— Как говореше, като беше Мот? — попита Джеймс.