Дан Симънс - Петата купа

— Неприятна ситуация — каза тихо Джеймс. — И съм сигурен, че подобно нещо се е случвало с всички нас, докато сме писали един или друг роман.

Клемънс поклати глава.

— Чели ли сте романа „Робърт Елсмиър“?

— Чувал съм заглавието, но не съм имал удоволствието да прочета книгата — отвърна Джеймс.

— Тя се превърна в голяма сензация преди около пет години и вдигна доста шум около себе си — каза Клемънс. — Беше написана от господин Хъмфри Уорд. Проповядваше християнство, основано върху социалната загриженост и помощта за ближния, вместо върху Светото писание и теологията. Създаде си доста врагове сред вярващите.

Джеймс чакаше.

— Както и да е — продължи Клемънс след известно кашляне и изхрачване, — преписах едно изречение от тази дълга, понякога мрачна книга, защото то има връзка с онова, което обсъждаме. Господин Уорд е написал — и аз си го спомням ясно — „Не мога да си представя Бог като архизаговорник срещу собственото Си творение“.

— Това не ми звучи особено радикално — отбеляза Джеймс.

Клемънс отново се обърна към него.

— Но ние сме Бог за света и героите, които създаваме, Джеймс. И кроим заговори срещу тях през цялото време. Убиваме ги, нараняваме ги и ги жигосваме, караме ги да губят надежди и любими. Ние ежедневно заговорничим срещу героите си. Но в книгата за Хък Фин аз се уплаших, Джеймс. Изгубих гласа на Хък и се уплаших. Или може би — вероятно — стана точно обратното. Толкова обичах Хъкълбери Фин, че не намерих сили да заговорнича срещу него и творението си, както би трябвало. Ако гласът на Хък беше останал с мен — ако бях намерил смелост да се вслушам в него — щях да оставя онзи негър Джим да бъде заловен и продаден в робство пред очите на Хък въпреки всичките му усилия — или поне щях да проявя милосърдие и да убия Джим и Хък, вместо да вкарам Том Сойер в разказа и да завърша историята като обикновена детска книга .

Клемънс изплю последните две думи.

— Какво общо има това с въпроса дали Шерлок Холмс е литературен герой? — попита безцеремонно Джеймс. Той ненавиждаше самосъжалението у писателите и мразеше да бъде свидетел на подобни окайвания.

Клемънс започна да се смее, докато не се разкашля отново.

— Не разбирате ли, Джеймс? — каза най-накрая той. — Вие и аз сме само второстепенни герои в тази история за Великия детектив. Незначителните ни животи и кончини не означават нищо за Бога-писател, който и да е този кучи син.

— Имате ли някаква представа кой може да е този Бог-писател? — попита Джеймс. — Мислил съм си за това. Конан Дойл никога не би използвал свои живи съвременници в историите си… и със сигурност не би използвал истинските им имена. Холмс каза, че Уотсън е трябвало да представи Уелския принц като Краля на Бохемия в един от разказите си.

— Не е задължително да бъде Конан Дойл — рече Клемънс и наля последните остатъци от лауданума в чашата си, почти опрял брадичка в гърдите си. — Със сигурност е някакъв второстепенен ум, с по-нищожен талант от вас, може би дори от мен, определено по-нищожен от Артър Конан Дойл, което говори много. И може да е написано след трийсет години, или петдесет, или дори сто.

— Добре — каза Джеймс, опитвайки се да говори спокойно, макар да чувстваше тежест в сърцето си, — това поне би означавало, че продължават да ни четат дори след трийсет или сто години.

Настъпи продължителна тишина, нарушавана единствено от звуците на улицата, която се намираше на четиринайсет етажа под тях, и дрезгавите, хъхрещи опити на Самюъл Клемънс да диша.

— Ако ние сме само литературни герои, вкарани в историята, за да правят компания на литературния образ на Шерлок Холмс, то какво следва да направим? — попита най-накрая Джеймс.

Клемънс се засмя.

— Аз заминавам за Ню Йорк утре сутринта, като по пътя може да спра в Елмира, ако ми се прииска. Вероятно ще съм твърде болен, за да изгледам процесията на ветроходите, която е планирана за този уикенд в пристанището на Ню Йорк, но съм готов да се лиша от два пръста на краката си, само и само да я видя. Не, сър, ако Богът-писател на тази история — колкото и да е кръвожаден — поиска да убие Сам Клемънс, ще трябва да го направи зад кулисите, така, както Шекспир е убил Фалстаф.

„Аз също трябва да си тръгна — помисли си Джеймс. — Да си възвърна свободата. Да си върна себе си.“

— Какво ще правите утре? — попита Клемънс.

— Холмс каза, че иска да ме заведе на обиколка с лодка до Белия град.

— Ами, насладете се на онова, което аз никога няма да видя — каза Клемънс.