Дан Симънс - Петата купа

Клемънс се закашля и отпи отново от чашата. След това си наля още от цветната течност от едно двеста и петдесетмилилитрово шишенце.

— Това някакъв сироп за кашлица ли е? — попита Джеймс.

— Някакъв — рече Клемънс и отпи голяма глътка. — Това е лауданум. Течен опиум. Дар от боговете. Вторият ми лекар не се свени да го предписва с литри. Засега е единственото нещо, което облекчава кашлицата ми.

„Чудесно — помисли си Джеймс. — Холмс си бие всеки ден онзи нов наркотик, хероина, а Клемънс — Марк Твен! — се е захванал с пристрастяването към лауданума.“

— Приключихте ли с всичко, което трябваше да свършите в Чикаго? — попита Джеймс. — В Хартфорд ни казахте, че трябва да се срещнете с някои хора.

Клемънс изсумтя.

— Показах наборната машина на Пейдж на неколцина инвеститори, но те са толкова ограничени, Джеймс. Ограничени. Настояват да видят работещ екземпляр на печатарската машина. Съмняват се, че ще си получат обратно парите, и то с лихва.

— А Пейдж няма ли работещ модел?

— Почти всяка седмица ми се обажда, че има перфектен работещ модел — каза Клемънс. — Но когато тръгна към него, за да го видя, и стигна на петдесетина мили от него, машината или спира да работи, или Пейдж решава да я разглоби, за да ѝ направи някакви механични подобрения. Сега е в Чикаго, за да открие втора фабрика, макар първата все още да не е пуснала модел, който да работи повече от две минути.

— Видяхте ли се с господин Пейдж тук?

Клемънс отпи голяма глътка от чашата с лауданум и я допълни от бутилката.

— Той е изключително внимателен, посети болничната ми стая поне шест пъти, като всеки път се застояваше по няколко часа.

— И? — попита Джеймс, след като Клемънс се умълча, загледан в нищото.

— И помните ли — рече Клемънс, поглеждайки кръвнишки Джеймс изпод гъстите си бели вежди, — като ви казах, че Пейдж е способен да убеди дори риба да излезе от водата, за да се поразходи с него?

— Да.

— Ами, този път успя да убеди тази риба, която лежи пред вас, да излезе, да се поразходи с него, да се изкатери по едно дърво и да издава звуци като папагал.

Джеймс не знаеше какво да отговори, затова си замълча, опитвайки се да вдишва чистия въздух, който влизаше през прозореца, вместо противната миризма от евтината пура на Клемънс.

— Настоях — не помолих, нито поисках учтиво, а настоях — продължи Клемънс, — да ми бъдат върнати веднага последните трийсет хиляди долара, които бях вложил в проекта. Трябват ми. Бях ги заделил от малкото си издателско предприятие, за да ги инвестирам в печатната машина, но сега обстоятелствата изискват да взема от инвестициите в печатната машина, за да закрепя издателството си. Така че настоях в прав текст да получа трийсет хиляди долара от сто и деветдесетте хиляди, които налях в бездънната яма на Пейдж.

— И той плати ли? — попита Хенри Джеймс.

— Накрая му написах чек за още петдесет хиляди долара — изръмжа Клемънс. — За да може да направи онези „няколко последни подобрения“ преди автоматичната печатна машина да накара издателския свят да настръхне, а аз да стана милионер. — Клемънс се закашля жестоко и, след като си пое дъх и отпи от лауданума, каза: — Този път наистина здраво затънах. Ливи ще ме убие.

— Надявам се всичко да се оправи — каза Джеймс, който никога не беше инвестирал нищо, освен собствения си талант.

— Кажете как е вашият приятел Шерлок Холмс тези дни? — попита Клемънс.

— Днес отиде да се срещне с някакви хора в Белия град — каза Джеймс.

— Видяхте ли вече Изложението, Джеймс?

— Не още.

— Белият град е поредното нещо в този живот, което никога няма да видя — въздъхна Клемънс. След което попита направо: — Холмс все още ли смята, че може да е не истинска личност, а литературен герой?

Изненадан, Джеймс се поколеба, преди да отговори:

— Мисля, че да.

— Може и да е прав — рече Клемънс.

— Защо смятате така, сър?

— Прочетох разказите в „Странд“ и новелите, и този Шерлок Холмс ми се стори изключително нереалистичен персонаж. Приключенията му ми изглеждаха като изсмукани от пръстите.

— Може би си спомняте, че в Ню Йорк Холмс каза, че не му допада начинът, по който доктор Уотсън е представил него и дедуктивните му методи — каза Джеймс. — Разказите може и да са истина, но са написани от посредствен ум.

— През последните седмици доста мислих — рече Клемънс. — Съмнявам се, че „доктор Уотсън“ изобщо съществува. Просто онзи приятел Конан Дойл е създал измислен разказвач, който да представи измислените случки с измислен детектив.