Дан Симънс - Петата купа

— Госпожо Лодж, стрелял съм по индианци, бели главорези, пияни мексиканци, трезви мексиканци, мечки гризли, вълци, скорпиони, гърмящи змии и стотици други разновидности на най-презрените божии творения. И обикновено като стрелям, улучвам.

— Смятате ли, че индианците са сред най-презрените божии творения, господин Рузвелт? — попита Лизи Камерън.

Когато Рузвелт се обърна към Лизи, ярката светлина, отразена от кристалните призми на полилея, накара стъклата на пенснето му да проблеснат като два кръгли сигнални огъня.

— Като военен министър, госпожо Камерън, вашият съпруг е знаел много добре — каза той, без да спира да се усмихва, — че най-справедливата от всички войни е войната срещу диваците… макар да е вярно, че тя може да се окаже най-ужасната и най-нечовешката. Цялото цивилизовано човечество е в дълг към грубите, жестоки заселници, които изтласкаха диваците от западните ни земи с пушки „Ремингтън“ и ножове „Боуи“.

— Значи според вас в бъдещето на нашата нация няма място за различните индиански племена? — попита Джон Хей с тих, но напрегнат глас.

— Американци и индианци, бури и зулуси, казаци и татари, новозеландци и маори — излая Рузвелт. — Всеки път белият победител, колкото и ужасни да са делата му, е полагал основите на бъдещото величие на могъщ народ. От изключително важно значение е Америка, Австралия и Сибир да бъдат изтръгнати от ръцете на техните червенокожи, чернокожи и жълтокожи местни собственици и да се превърнат в наследство на доминиращите световни раси.

Шеф Ранхофер беше докарал количката с основното ястие за вечерта — разкошен и претенциозен пай с месо, приготвен от нарязан терин от гъши дроб и глазирани с желе трюфели, подредени на пластове и запечени в сложна форма на наутилус — и сега прислужниците режеха пая и поднасяха затоплените чинии, но никой, с изключение на Рузвелт, не започна да се храни, дори след като порциите на всички бяха поднесени и очевидно засегнатият готвач се оттегли в кухнята. Всички чакаха следващите думи на Рузвелт.

Той продължи да се храни с апетит, говорейки между отделните хапки:

— Разбирате ли — рече той, отмествайки погледа си от димящото парче пай към Лизи Камерън, — спечеленото с толкова усилия господство на бялата раса над диваците и техните земи на този континент роди една нова човешка раса… американската раса, както е описано с подробности в скромните ми томове на „Завоюването на Запада“.

Хенри Адамс се прокашля.

— Моят британски издател ми изпрати копие от ръкописа на новата книга на Чарлс Пиърсън — мисля, че ще излезе в началото на следващата година — озаглавена „Национален живот и характер“. О, господин Холмс, случайно да сте чували за господин Пиърсън? Или да сте го срещали?

— Да, чувал съм за него — каза Холмс. — Но не сме се срещали. Мисля, че съвсем наскоро се оттегли от Парламента.

— Точно така — потвърди Адамс, докато бъркаше по джобовете на сакото и жилетката си. — Преписах си една от неговите… за евентуална рецензия… само да… а, ето го. — Той извади сгънат лист хартия, приглади го на масата до недокоснатия, но все още димящ пай, наведе се напред така, че оплешивялото му теме засия под ярката светлина на полилея, и каза: — Страховете на господин Пиърсън за идващия нов век… и за близкото бъдеще както на Америка, така и на Европа… са представени по следния начин.

Адамс зачете гладко, с уверен глас.

— Някой ден, и то може би доста скоро, европеецът, който просто наблюдава отстрани, ще се огледа и ще види земното кълбо, опасано от непрекъсната зона, населена с черни и жълти раси, които вече няма да са толкова слаби, че да не проявяват агресия, и ще са се освободили от своите опекуни; те ще са независими, със собствени правителства, ще са монополизирали търговията в своите региони, ограничавайки индустрията на европейците; китайците, местните жители на Индустан, държавите в Централна и Южна Америка, до това време населени предимно от индианско население… ще бъдат представяни от флотилиите си в Европейските морета, канени на международни конференции и търсени за съюзници в споровете между страните от цивилизования свят. Гражданите на тези държави ще бъдат приети в социалните отношения между белите раси, ще се тълпят по английските хиподруми или във френските салони, ще сключват смесени бракове. Няма защо да твърдя, че ако това се случи, нашето върховенство ще бъде унизено… Ние ще се пробудим, за да открием, че сред нас си проправят път, побутват ни и дори ни изтикват встрани същите онези хора, на които гледахме като на наши роби и смятахме, че са обречени да служат на нуждите ни. Единственото ни утешение ще бъде мисълта, че всички тези промени са били неизбежни.