Дан Симънс - Петата купа

Дъщерята на Хей се изчерви красиво.

— Аз нито пиша, нито възнамерявам да се занимавам с писане — рече Клара Хей.

— Ти написа готварска книга, скъпа моя — обади се Джон Хей.

— Искам да кажа — продължи младият Рузвелт, който просто не можеше да се спре, — че Америка, която излиза в центъра на световното внимание, просто не може да приеме или да толерира този тип дребнави писачи — изключая всички присъстващи, разбира се — които напускат страната, защото, с цялата им деликатна, мекушава чувственост, те решават, че не могат да играят мъжка роля сред истинските мъже, и затова отиват там, където ще намерят заслон от бурите, закаляващи смелите души.

Всички около масата шумно си поеха дъх. Джон Хей затвори очи за секунда, докосна челото си с дългите си бели пръсти и се накани да каже нещо, но Джеймс го възпря, вдигайки два пръста на лявата си ръка.

— Господин Рузвелт — каза той, без да отмества пламтящите си очи от двуцевния стоманено-стъклен вторачен поглед на младия мъж, — първо, смятам, че в този случай е редно да се използва думата „чувствителност“, а не „чувственост“. Второ, струва ми се, че Комисията по реформа на държавната администрация ще да е изключително свиреп хабитат, щом подслонява и изхранва такива лъвове като вас. Уважението ми към правителствените бюрократи току-що нарасна неимоверно.

Рузвелт отвори уста, за да отговори, но Хенри Джеймс продължи със същия нисък, мъркащ глас:

— Но, уви, скъпи ми господине, смисълът на всичките ви ревове тази вечер не подлежи на каквото и да е интелигентно възприятие както заради наистина възхитителната непоследователност на изказванията ви, така и заради пуерилността на тяхното свръхопростенчество.

Лизи, Нани и Хелен се засмяха. Погледът на озадачения, объркан Дел прескачаше от Рузвелт към Джеймс и обратно. Джон Хей допря върховете на пръстите на двете си ръце, свивайки побелелите си устни. Клара Хей гледаше объркано гостите си, докато прекрасното ѝ вечерно парти се разпадаше на парчета като полково знаме под тежък мускетен обстрел.

— Вашите изречения, господин Джеймс — процеди Рузвелт през огромните си стиснати зъби, — на живо са също толкова неразбираеми и непонятни, каквито са и на хартия.

Хенри Джеймс го надари с почти ангелска усмивка.

— По този въпрос сте на едно мнение с по-големия ми брат Уилям, господин комисар.

— Значи със сигурност отиваме на Чикагската Колумбова експозиция през май, нали? — попита Хелън.

— С нетърпение очаквам да видя Статуята на богинята Република на Дениъл Честър Френч — чух, че е висока шейсет и пет фута — издигната точно в средата на Белия град и лагуните — каза Лизи Камерън.

— Признавам, че много ми се иска да видя Статуята на богинята на лова Диана на Сен Годен, поставена, както чувам, на самия връх на селскостопанската палата на Макким, Мийд и Уайт — каза Нани Лодж.

Джеймс погледна наляво. Доколкото му бе известно, Хенри Адамс никога не говореше за Клоувър или за смъртта ѝ, но щеше ли да се включи в обсъждането на вече прочутата статуя на Огюст Сен Годен, която се издигаше над гроба ѝ в гробището Рок Крийк? Или споменаването на статуята щеше да го накара да замълчи задълго?

Адамс погледна към Джеймс и, сякаш прочел мислите на стария си приятел, попита:

— Хари, ти не си виждал скулптурата на Сен Годен на гроба на Клоувър в Рок Крийк, нали?

— Не, Хенри. Не съм ходил там, откакто я завършиха.

— Тогава утре трябва да отидем да я видим — каза Адамс. — Искате ли да дойдете с нас, господин Холмс?

— С огромно удоволствие.

— Значи е решено — каза Адамс, който сякаш не забелязваше ошашавените погледи на семействата Лодж, Камерън и Хей. — Ще дойда да ви взема от госпожа Стивънс с моя открит кабриолет някъде около десет сутринта.

— Добре — отвърна Джеймс, който за пръв път в живота си не знаеше какво да каже. Нямаше ни най-малка представа защо Хенри Адамс изведнъж беше пожелал да отведе двама души, единият от които напълно непознат, да видят гроба на съпругата му и траурната статуя.

Джон Хей се изправи.

— Защо дамите не се оттеглят в гостната, а ние, господата, да се уединим в библиотеката на бренди и пури или цигари?

— Подкрепям предложението — каза сенатор Лодж. Всички наставаха.

Свирепият поглед на Рузвелт не се откъсваше от брадатото лице на Джеймс.

— Размекната маса от изнежена безсмисленост — промърмори той под носа си, докато прислужниците издърпваха назад столовете и красиво облечените мъже и жени тръгнаха в различни посоки.