Дан Симънс - Петата купа

Може би.

От другата страна на Нани Лодж и веселия, смеещ се Джон Хей, на края на масата, до господин Адамс, седеше истинската красавица на вечерта — Лизи Камерън.

Горестната съпруга на сенатор Камерън, беше прошепнал Хенри Джеймс на Холмс, докато двамата влизаха в дома на семейство Хей, бе най-прекрасната и най-популярна жена във вашингтонското общество. Детективът веднага разбра защо. Роклята на Лизи Камерън беше едновременно най-семплата и най-дръзката от всички стилно облечени дами на масата. Раменете ѝ бяха разголени и бели. Ръцете ѝ бяха дълги, абсолютно бели и завършваха с длани с дълги пръсти, които изглеждаха така, сякаш Бог ги бе създал, за да галят мъжките лица и коси. Тя имаше дълга шия, неукрасена с никакви бижута или шалчета, и интелигентно овално лице. Тази вечер косата на Лизи беше събрана назад в свободен кок, който изглеждаше като естествено продължение на главата ѝ.

Тя не се усмихваше често, беше забелязал вече Холмс, но въпреки това с извитите си вежди, дълбоки тъмни очи и идеално оформена уста, Елизабет Шърман Камерън беше сред най-редките представителки на своя пол — жена, чиято красота сияе, когато не се усмихва и дори когато изглежда изключително строга.

През няколкото минути, докато се настаняваха по местата си, Холмс беше разбрал достатъчно от почти неуловимите погледи и почти незабележимите реакции, за да е наясно, че петдесет и пет годишният Хенри Адамс, който бе с двайсет и две години по-възрастен от Лизи Камерън, бе влюбен в нея; че техният домакин Джон Хей, без дори да поглежда към съседката си отляво, с езика на тялото си и с напрежението, което излъчваше, показваше, че е лудо влюбен в Нани Лодж.

Хенри Джеймс, забеляза Холмс (както можеше и да се предположи), се наслаждаваше на красотата на Лизи по начина, по който една котка се наслаждава на купичка мляко, от която не възнамерява да пие. Хенри Кабът Лодж приемаше красотата на приятелката на съпругата си за нещо типично за позицията им в обществото, младият Дел Хей бе познавал Лизи Камерън през по-голямата част от живота си и очевидно я приемаше като една от приятелите на родителите му, а Теодор Рузвелт ѝ посвещаваше по някоя от зъбатите си, застрашителни усмивки с невинната благосклонност на щастливо женен мъж. Сенатор Джеймс „Дон“ Камерън — който щеше да навърши шейсет след два месеца — изглеждаше толкова отчаян, сякаш го смазваше тежестта на рогата, които мечтаеха да му сложат десетките и стотици мъже, копнеещи за Лизи Камерън.

Холмс чувстваше — и знаеше — че Лизи Камерън флиртуваше и флиртуваше, изкушаваше и флиртуваше, но всъщност не даряваше никого с благоволението си. Нито горкия Адамс, който, както Холмс щеше да научи скоро, беше изминал десет хиляди мили през Южния Пасифик заради приканващата телеграма на Лизи от Париж, но откакто бе пристигнал, тя непрекъснато го отбягваше. Нито горкия Джон Хей, който — както Холмс усети веднага — все още не бе признал физическото си привличане към дамата и който, след неизбежното отблъскване, щеше да се присъедини към Хенри Адамс и обвития в мъгла легион от десетки други мъже, на които бе отредена ролята на „укротени котараци“ в живота на Лизи Камерън.

Освен това Холмс чувстваше — и знаеше — че Лизи Камерън е опасна и коварна личност. Със сигурност — след като Холмс изключи себе си и тъй като нито професор Мориарти, нито Лукан Адлер очевидно не присъстваха тази вечер — най-опасната и коварна личност в стаята.

Поднесоха стридите и вечерята официално започна.

Докато гостите разговаряха преди вечеря, Хенри Джеймс отиде в кухнята, за да поздрави готвача на семейство Хей, мъж на име Чарлс Ранхофер, който известно време бе работил като личен готвач на Уилям Уолдорф Астор — най-богатия човек в Америка, преди да се премести в Англия през 1891 година. Шеф Ранхофер се канеше да издаде готварска книга, която съдържаше повече от хиляда страници, наречена „Епикуреецът“. Тя щеше да се продаде по цял свят в повече екземпляри от който и да е роман на Хенри Джеймс.

Джеймс се беше запознал с Ранхофер, докато гостуваше в „Ленсдаун хауз“, наетото от Астор имение в Лондон, и често бе чувал отлични отзиви за главния готвач и за работата му в ресторант „Делмонико“ на Пето Авеню.

Тази вечер прочутият шеф беше твърде зает да се вихри из огромната кухня на семейство Хей и да раздава команди на персонала, затова Джеймс просто му пожела успех… но първо успя да хвърли едно око върху менюто, което Чарлс бе изготвил за вечерта…