Дан Симънс - Петата купа

— Не… благодаря. Просто приемам посещението си като почивка насред обичайната ежедневна разходка. Така умът ми сам се насочва към работата. Обмислям нова пиеса, но все още нямам нещо конкретно, което да споделя. — Джеймс побърза да добави последното изречение, за да е сигурен, че няма да говорят за работата му.

— В такъв случай ужасно съжалявам, че така се вмъкнах в съботния ти следобед — каза Хей. — Но мисля, че ти дължа едно предупреждение.

— Предупреждение?

— И извинение — каза Хей. — Двамата с господин Холмс ще бъдете поканени на малко вечерно парти, утре вечер, нищо претенциозно, просто Адамс и неколцина приятели ще се съберат тук, в старата крепост. Половината от искрените ми извинения е заради късната покана.

— А другата половина? — промърмори Джеймс.

— Когато пристигна, ти ни помоли да бъдем дискретни — тоест да не разгласяваме присъствието ви — но това беше преди почти две седмици, Хари. Знаеш с каква скорост се разпространяват слуховете в този малък град, въпреки всичките ни усилия.

— Разбира се — рече Джеймс. — И се радвам да чуя, че Адамс се е върнал; с нетърпение очаквам да се видя с него.

— Той казва, че никога не вечеря навън — каза Хей, някак разсеяно.

— Но и двамата знаем, че това са глупости. Хенри не е организирал кой знае колко големи вечерни партита у тях, но си е все така общителен. Просто иска да изглежда като саможивец.

— Мисля, че го разбирам — каза Джеймс. — Мога ли да попитам кой друг ще присъства, освен Адамс? Кинг не се е върнал в града, нали?

— Поне аз не знам — отвърна Хей. — Телеграфирах до неговия „Юниън Клъб“ в Ню Йорк, но все още не съм получил отговор. Вероятно вече е някъде под земята в Мексико, заровен до ушите в самородно злато или диаманти.

Джеймс чакаше.

— Останалите на партито са обичайните заподозрени — продължи Хей. Джеймс си спомняше твърде добре посещението на една посредствена пиеса — някаква комедийно-романтична мелодрама всъщност — в Лондон, заедно със семейство Хей, и как дни след това Джон не спираше да повтаря (на Джеймс) онази изключително незапомняща се фраза: „На партито ще присъстват всички обичайни заподозрени“. Познавайки доста тесния социален кръг, в който се движеха семействата Адамс и Хей, Джеймс успя поне отчасти да разбере защо Хей намираше фразата „обичайните заподозрени“ за толкова забавна.

— Дон и Лизи ще дойдат — каза Хей. — Както и Лодж и Нани, разбира се. И Адамс… всъщност всичко е организирано, за да го приветстваме с добре дошъл. И… о, да… когато миналата седмица попита за децата, аз ти казах, че Алис, Хелън, Кларънс и Дел все още имат занятия в училище, но този уикенд Дел се прибира от академията „Сейнт Пол“ и Хелън също ще бъде с нас.

— Чудесно — каза Джеймс, който ненавиждаше деца около себе си — дори попораснали деца — на партитата. — Отдавна не съм ги виждал. В последното си писмо спомена, че Дел доста е пораснал.

Седемнайсетгодишният Аделберт — „Дел“ — Хей винаги се бе струвал на Хенри Джеймс (а вероятно и на баща му Джон Хей) доста несъобразително, скучно, безинтересно момче. Но Джеймс не беше виждал никое от четирите деца от поне пет години, когато цялата фамилия Хей се изсипа en masse 32 32 Накуп (фр.) — Б.пр. в Лондон.

— Невероятно се е издължил — засмя се Хей. — Сега Дел е поне метър и осемдесет и тежи повече от деветдесет килограма. И е станал доста добър атлет в „Сейнт Пол“. През есента отива в Йейл и смята да се заеме с футбол. Футбол , Хари. Американски футбол, в който някой рядко използва краката си.

— Футбол? — рече Джеймс с безизразен тон. Думата, в американския контекст, не му говореше почти нищо. — Не онова, което наричаме сокър?

— Не, съвсем различна игра — отвърна Хей. — Очевидно е била измислена — или по-скоро адаптирана — от европейските футбол и ръгби, в по-голямата си част ръгби, мисля, и правилата ѝ са били формулирани преди десетина и повече години от някакъв студент в Йейл по онова време, някой си Уолтър Кемп, който станал спортен директор… главен треньор по футбол… каквото и да значи това. В момента футболът е много популярен в „Айви Лийг“, Хари. Очевидно от няколко години между Харвард и Йейл се провежда ежегодно състезание по футбол. Миналата година някакъв гений от Харвард на име Лорън Деланд въвел нова унищожителна маневра или движение, или… нещо … наречено „летящ клин“ — нямам представа какво означава това — но въпреки това Йейл отново успели да спечелят с шест на нула. Дел умира от нетърпение да започне да тренира при Уолтър Кемп.