Дан Симънс - Петата купа

Дръмънд кимна и си записа нещо.

— Сред най-добрите ни агенти има такива високи и едри мъже — каза тихо той. — Ще се погрижа те да се намират най-близо до президента, когато той отива някъде или стои сам.

— Абсурд — каза бившият главен суперинтендант Брок.

Без да обръща внимание на Брок, вицепрезидентът Адлай Е. Стивънсън кимна на Холмс и каза:

— Значи ще продължим да се срещаме тук в неделя, господа, докато не уточним подробностите по прехвърлянето на задълженията на охраната на държавния глава. — Той отново погледна към Холмс, а след това отмести поглед към Брок и настоящия главен суперинтендант на вашингтонската полиция. — Макар че за следващите ни срещи присъствието на някои от хората тук няма да е належащо.

— Как ще наречем този комитет, сър? — попита Рокхил от Държавния департамент.

Стивънсън се усмихна леко.

— Тъй като се събираме в кабинета на главния инспектор от Службата по инспекция на параходите, аз предлагам да наричаме малката ни групичка Комитет по инспекция на параходите. Някакви възражения?

Никой не се обади.

Преди мъжете да се запътят към изхода, вицепрезидентът Стивънсън каза:

— Един последен въпрос, господа. Кой отговаря за връзката с чикагската полиция за охраната на президента при откриването на Световното изложение на първи май?

Последва неловко мълчание.

— Аз бих могъл да се заема с това, сър — каза най-после Дръмънд.

— Както и аз — рече главен суперинтендант Мур. — И без това смятах да изпратя някоя друга телеграма.

Шерлок Холмс се надигна от мястото си.

— Следващата седмица отивам в Чикаго, за да уредя някои неща — каза той, докато слагаше кожените си ръкавици. — За мен ще е удоволствие да работя с началник Дръмънд и неговата тайна служба като свръзка с чикагската полиция.

Шестимата мъже слязоха по двама с асансьора. Холмс се возеше с вицепрезидента. Когато се озоваха долу, двамата внимателно излязоха от кабинката на тежкия асансьор, който беше потънал на седем инча под нивото на първия етаж.

Главният инспектор на Службата по инспекция на параходите и неговият секретар стояха във фоайето с почервенели от негодувание лица.

— Благодаря ви, господин Дисмънт — каза вицепрезидентът на изнервения главен инспектор. — Ще се свържа с вас във връзка с бъдещото използване на кабинета ви в някой от следващите уикенди.

— Това е абсурдно — промърмори Дисмънт, когато двамата със секретаря му скочиха от седем инча височина в асансьорната кабина, за да се качат в кабинетите си, а Холмс задържа входната врата, за да пропусне вицепрезидента.

Щом излязоха на тротоара, Стивънсън се обърна към детектива.

— Така ли е, господин Холмс?

— Кое, сър?

— Всичките ни усилия… не, целият този разговор за опитите за покушение от анархистите не е ли… абсурден? Не се ли държим всички абсурдно?

— Скоро ще разберем, господин вицепрезидент. — Холмс докосна периферията на цилиндъра си с дръжката на бастуна и тръгна по Конститюшън Авеню.

В събота сутринта Хенри Джеймс получи бележка от Джон Хей, в която той го молеше да намине следобед — по всяко време този следобед — за да проведат разговор, който нямало да отнеме повече от няколко минути.

Джеймс наистина намина през къщата на ъгъла на Ейч и Шестнайсета улица, като грижливо подбра времето на посещението си така, че да е доста след обяда и да остава достатъчно време до следобедния чай, за да не кара Хей да се чувства задължен да му предлага нещо.

Още докато Джеймс оставяше шапката и палтото си на Бенсън, Хей се появи от кабинета си и забърза към фоайето, за да се ръкува с него. Благодари му за идването и го поведе към гостната стая.

— Винаги съм се възхищавал на двата вида каменна облицовка, които с Клара подбрахте за тази стая — каза Джеймс, настанявайки се в дълбокото кожено кресло, което му предложи Хей.

— Така ли? — попита Хей и се огледа, сякаш от доста време не беше виждал облицовката — и дори самата гостна. — Доколкото си спомням, африканският мрамор се нарича Аврора Помпадур, а останалото е мексикански оникс.

— Любимата ми комбинация в прекрасния ти дом ще си остане жълтата камина в библиотеката с червеникаворозовото огнище — каза Джеймс.

— О, да… Адски трудно намерихме този камък. Всичко бе или твърде червено, или твърде розово, или… нещо друго. Накрая се спряхме на този убиточервен порфир… „Боасе Д’Ориан“ мисля, че го наричат. Искаш ли да пийнеш нещо, Хари?