Дан Симънс - Петата купа

В долния десен край на масата — откъм страната на Холмс — седяха първо наскоро заклелият се масачузетски сенатор Хенри Кабът Лодж (издокаран стилно чак до идеално подстриганите брада и мустаци, но с бездушен поглед — изключително бездушен), след това флегматичната, но въодушевена Клара Хей (чиято рокля от наситеносин копринен сатен и украса от паунови пера с гранатов цвят, с ръкави и декоративна лента от гранатов копринен сатен и кадифе, щеше да е поразяващо оригинална, ако не беше представена в мартенския брой на „Харпърс Базар“), после сенаторът от Пенсилвания Джеймс Доналд Камерън (чиито тъмни очи изглеждаха също толкова тъжно клюмнали, колкото и гъстите му мустаци), до него Шерлок — който установи, че седи точно срещу Хенри Джеймс, и веднага разбра, че в това няма нищо случайно, тъй като от централните си места на масата те можеха да задават въпроси към всички останали — а от лявата страна на Холмс седеше младият „Дел“ Хей, усмихнат и несръчен, който обаче явно се чувстваше удобно на официална вечеря в елитната компания на Хенри Адамс, сенатор Дж. Доналд Камерън, писателя Хенри Джеймс и Хенри Кабът Лодж, конгресмена-милиардер с ледения поглед, който този месец беше станал сенатор.

В дъното на масата, от лявата страна на Холмс, седеше другият „специален гост“ на вечерта, членът на Комисията по реформа на държавната администрация Теодор Рузвелт. Хенри Джеймс беше споменал, че Адамс, Хей, Кларънс и покойната Клоувър Адамс понякога бяха наричали младия Рузвелт „Момчето“, но иначе Холмс не знаеше почти нищо за този човек.

Ала детективът беше заинтригуван от онова, което виждаше. Теодор Рузвелт излъчваше агресия дори и при най-обичайните си действия — да помогне на младата Хелън Джулия Хей да седне на стола си от лявата му страна, след това да заеме собствения си стол и да се огледа от двете си страни. С малките си очички, присвити зад пенснето, подстригания по военному мустак и редицата от зъби, които изглеждаха странно подравнени отгоре и отдолу, конски зъби, свирепата гримаса на готов за разплод жребец, и мощното стегнато тяло, пред което високата фигура на Дел Хей изглеждаше някак дребна, ухиленият Теодор Рузвелт изглеждаше готов да се нахвърли срещу всеки един от насядалите около масата хора.

„Или да ги изяде цели“ — помисли си Холмс.

За обиграното око на Холмс, осемнайсетгодишната дъщеря на Джон Хей, Хелън Джулия, която седеше от лявата страна на Рузвелт, беше едно от онези рядко красиви същества, които всъщност отговаряха на образа на новото „Гибсъново момиче“ — дълга бяла шия, косата сресана назад покрай идеално оформената глава и събрана в игрива бухнала фризура, меката ѝ шифонена рокля подчертаваше съвременния идеал за жена — висока и слаба, но с пищни бюст и ханш, която същевременно излъчва интелигентност, смесена с блясъка на здраво тяло.

По-нататък на масата седеше Хенри Джеймс, чиято оплешивяваща глава като че ли излъчваше допълнителен блясък под светлината на полилея. Холмс веднага усети, че Джеймс се намира в собствени води дори на тази маса, край която седяха двама сенатори, мъж, който беше внук и правнук на американски президенти, няколко от най-богатите хора в Америка, четирима прочути историци, три от най-красивите жени, които Холмс беше виждал от години, и енергичен млад канибал, демонстриращ зъбите си с размерите на надгробни камъни.

Семейство Хей очевидно бяха избрали да надарят Джеймс с красота и от двете му страни — Хелън Джулия отдясно и Нани Лодж отляво.

Нани Лодж, която седеше между Хенри Джеймс и Джон Хей, беше очарователна по типичния за Позлатения век начин — слаба, светлокоса, с тънко кръстче, прелестни ръце и благ характер — но най-забележителното нещо в четирийсет и три годишната застаряваща красавица бяха очите ѝ… очи, които приятелят на Холмс, Уотсън, щеше веднага да нарече „омайни“ и които Маргарет Чанлър беше описала в писмата си като „цветът на небето, когато звездите започнат да блещукат“.

Но когато в онзи неделен ден на втори април 1893 година Холмс се спря за миг, за да разгледа внимателно тези очи — Нани се беше обърнала наляво към Джон Хей и изобщо не усети изучаващия му поглед — през ума му не минаха никакви такива поетични сравнения; той просто си отбеляза странната, мека наситеност на цвета на очите на госпожа Кабът Лодж и си спомни за нея едва години по-късно, когато новият му приятел, художникът Джон Сингър Сарджънт, оплаквайки се, че никога не е имал възможността да нарисува Нани Лодж, каза: „Имах възможността да я огледам толкова добре, че със сигурност щях да успея да предам поне част от цялата доброта и интелигентност на изражението ѝ и незабравимата синева на очите ѝ“.