Чарлс Къминг - По-студената война

- Няма нужда да идваш тук, Том.

В тона й Кел долови извинителна нотка, сякаш искаше да му спести пътуването.

- Разбира се, че има. Трябва да поговорим на четири очи, да подготвим всичко за идването на Райън. Ще взема ранния полет на Бритиш Еъруейс утре сутринта, ще се видим към обед.

- Ами конвоят на Червения кръст?

- Какво конвоят?

- Ще оставим руснаците да предупредят Асад? Това ли е позицията ти? - Амилия сякаш подлагаше на съмнение моралните му устои. - Ако конвоят бъде разкрит и ударен и Джим разбере, че сме знаели, няма да се зарадва особено.

- Откога ти пука толкова за Джим Чейтър?

Това се оказа по-добър отговор, отколкото го бе замислил Кел, защото засягаше пряко лоялността на Амилия към своите.

- Добре казано - рече тя с подобаваща нотка на презрение към човека, който за малко не бе съсипал кариерата на Кел. - И все пак не ми допада идеята хора на Червения кръст да бъдат арестувани и разстреляни от сирийците, след като сме можели да ги спасим.

Кел се запита какъв ли отговор очакваше от него Амилия. Тя не можеше да не вижда колко важно е да се отложат всякакви разговори с Лангли.

- И на мен не ми допада - отвърна той. - Но нямаме избор. Кажеш ли на Джим, той ще те попита откъде сме научили, че строго секретна пратка американско оръжие е била на път за Свободната сирийска армия.

Ако пък предупредим шофьора, руснаците ще се сетят, че има пробив в тайника на Клекнър.

- Странични щети, а? - каза Амилия, сякаш държеше Кел да поеме отговорността за онова, което предлагаше.

- Странични щети - отвърна той.

Дванайсет часа след този разговор колелата на самолета му допряха пистата в Лондон.

От безспирния шум и потна жега на Истанбул Кел се озова в града на вечния дъжд. Връщането у дома беше винаги едно и също. Небето над „Хийтроу“ беше оловносиво както винаги, шофьорът на таксито, както можеше да се очаква, беше фен на „Кристъл Палъс“ със стероидни бицепси, а двигателят на колата му, както обикновено, гъргореше като астматик. Така постепенно Кел се потопи в успокояващата, приглушена теснота на родната Англия. Рейчъл, която бе изчезнала от живота му за близо три дни, изведнъж се появи с канонада от есемеси, която продължи през цялото време на пътуването му от летището за центъра, примесена с обичайните шегички за напредналата му възраст, и завърши с покана за вечеря.

При мен. Ще ти сготвя. Да не си забравиш пейсмейкъра, старче... ххх

Преди да отлети за Хиос, Кел бе забравил да изхвърли боклука. Сега още с отварянето на вратата към апартамента в носа го удари отвратителна воня, сякаш в жилището имаше разложен труп. Трябваше да разтвори всички прозорци, преди да свали чувала долу и да го изхвърли в един контейнер през десет къщи. След като прегледа набързо натрупалата се поща, той си взе душ, облече чисти дрехи и малко след един часа взе такси за „Бейзуотър“.

Амилия го очакваше в местния клон на „Коста“ в северния край на мола „Уайтлис“ и го отведе в празния офис на отдавна несъществуваща фирма за доставки по каталог на Ридан Плейс. Точно на това място преди почти две години Кел й бе съобщил за заговора за отвличане на сина й. Още помнеше разговора им - един от най-трудните, които някога им се бе случвало да водят помежду си, - но докато се изкачваха с асансьора към четвъртия етаж, Амилия му се стори спокойна. Споменът за преживяното сякаш бе отдавна изтрит от съзнанието й. Беше облечена с едва ли не точно копие на дрехите, които бе носила през онзи ден: пола и сако в тъмносиньо, бяла блуза и тънко златно колие. Кел забеляза, че е същото, което си бе сложила на погребението; същото от снимката, която Уолинджър бе пазил в книгата на нощното си шкафче в Анкара. Осъзнавайки този факт, той усети прилив на увереност, сякаш символичният й избор на бижу идваше да покаже, че Амилия все още не се съмнява в невинността на Пол.

- Този офис сега собственост на Службата ли е? -попита той, докато Амилия набираше кода на беззвучната алармена система.

- Под наем - отвърна тя и пусна чантата си на пода. После тръгна към кухнята. - Искаш ли чай?

- Не, благодаря.

Офисът сега изглеждаше различно. Преди две години беше едно голямо помещение, покрай Южната стена с множество закачалки, на които висяха увити в найлон рокли; имаше и бюра с компютри и празни чаши от чай и кафе. Сега беше разделен с прегради на шест зони, по средата с коридор. В далечния край Амилия вече наливаше вода в електрическата кана. Пред кухнята навремето бе имало червено канапе; сега го нямаше.