Чарлс Къминг - По-студената война

Имаше известна възможност приятелят на Цецилия да бъде арестуван по подозрение в убийство или пък, което беше по-вероятно - да придружи трупа й през пролива до Дубровник. Така или иначе, Кел щеше да поиска от Амилия да изпрати Адам Хейдък или еквивалентен служител от бюрото на МИ6 в Загреб, за да се сдобие с пълната полицейска и съдебномедицинска документация по случая.

Едва десетина минути по-късно, в коридора пред хотелската си стая, Кел си спомни за фотоапарата, който Хейдък бе видял на записа от охранителната камера в Хиос. Сребрист, дигитален, вероятно на Цецилия, той би могъл да съдържа снимки на мъжа с брадата от ресторанта. Как бе допуснал да забрави такова нещо? Наистина, като бивш разузнавач, Цецилия едва ли би съхранявала компрометиращи кадри в паметта на апарата си. И все пак Кел се чувстваше отговорен - пред Амилия, ако не пред друг - да проникне в жилището на Шандор, за да открие този фотоапарат.

Знаеше защо не му се занимава с това сега. Беше очевидно. Тук е тегаво и скучно без теб. Искаше му се да е вече в самолета, в таксито от аерогарата, на вилата.

Кел спря в коридора пред стаята си. Тази вечер нямаше реален шанс да проникне в апартамента на Шандор, нито утре, нито в близките дни. Нека Хейдък или Елза, или Загреб да се оправят с този фотоапарат, помисли си той.

Бръкна в джоба си, извади магнитната карта за вратата и влезе в стаята. Запали всички лампи и извади две миниатюрни бутилчици „Феймъс Граус“ от мини-бара. Трябваха му петнайсетина минути, за да състави сбит доклад до Шефката относно смъртта на Шандор и да го изпрати до Лондон.

След това отвори личната си поща и написа отговор на Рейчъл:

Утре рано тръгвам от Берлин, ще се върна някъде ранния следобед. Ако имаш някакви планове, отмени ги. Ще вечеряме заедно, ххх

Истанбул си беше все същият, както го бе оставил - душен, претъпкан с хора и коли, с вечните задръствания; на хоризонта през гъстия смог се виждаха небостъргачи и минарета. Но вътрешно градът се беше променил, превърнал се бе в едно гигантско предметно стъкло, върху което всяко най-малко движение на Райън Клекнър се наблюдаваше през микроскоп от цял екип анализатори на МИ6 в Лондон и Турция. Докато се прибираше с таксито от летището, Кел нареди на шофьора да минат покрай жилището на Клекнър, където четирима от дежурния екип вече бяха заели местата си. Мъж и жена пиеха капучино в „Старбъкс“ срещу входа, а малко по-нататък двама младежи с азиатски черти чакаха в паркиран до бордюра ван. На всеки половин час Кел получаваше доклади за движението на Клекнър.

Абакус този ден се събудил рано сутринта, отбил се във фитнеса, върнал се вкъщи още по обед, а в момента бил в кухнята на апартамента си и четял книга с меки корици и неизвестно заглавие. Както бе обещала Амилия, жилището на Клекнър, маршрутите, по които минаваше за работа, любимите му заведения, фитнесът и колата му бяха наблъскани с достатъчно камери и микрофони, за да заснемат и запишат всеки миг от живота му. Следяха го, когато пътуваше с влак, трамвай или ферибот. Един турски източник, който работеше като компютърен техник в Американското консулство, дори изпращаше в бюрото на МИ6 редовни сводки за дневното разписание на Клекнър, за настроенията и навиците му. Ако в някакъв момент Клекнър успееше да разкрие отделен елемент от операцията, МИ6 имаше всички уверения, че следите няма да сочат към тях; най-вероятно Клекнър щеше да си помисли, че го следи турското разузнаване - МИТ, - и щеше да докладва в този смисъл на прекия си началник в ЦРУ.

На път за летището на Дубровник Кел се беше обадил на Амилия, която се съгласи с предложението му да възложи на Загреб/З да доизясни историята около смъртта на Шандор. За целта на третия човек на МИ6 в Загреб щеше да му се наложи да прекара минимум седмица на острова и да тъпче пари в хърватски джобове.

- Ти ми трябваш в Турция - му каза тя, преди да затвори; това бяха тъкмо думите, които Кел се бе надявал да чуе.

Но му се наложи да почака, преди да се види с Рейчъл. Когато се самопокани лукаво „на чай във вилата“, тя най-невъзмутимо го информира, че е заета до вечерта, и му предложи среща в един рибен ресторант в „Бебек“ чак в девет. „Имайте търпение, господин Кел...“ -написа му тя, украсявайки есемеса си с целувчици. Кел си нае стая в хотел „Джордж“ на „Сердар-и Екрем“ и се опита да убие времето с книга. Тъкмо се бе уловил, че чете може би за десети път един и същ абзац на първа страница, когато Рейчъл най-после се смили над него.