Чарлс Къминг - По-студената война

Той върна картичката на мястото й, обърна се и застана точно в средата на алеята, с което на практика я запуши. С обляно от пот лице, той впери жален, умоляващ поглед в мъжа с червената риза, който идваше срещу него. Мъжът се понамръщи и забави крачка, давайки си сметка, че Кел се опитва да му каже нещо. Отпуснал тежестта на тялото си върху левия крак, но без да преиграва, подсилвайки ненужно вида на пълно изтощение и безпомощност, Кел вдигна ръка и рискува.

- Говорите ли английски?

- Естествено.

Акцентът му беше някъде от Балканите. Беше по-близо до четирийсет, отколкото до трийсет и пет, но запазен и в добра физическа форма. На загорялата си китка носеше ръбест часовник от бял метал; облечен беше с изгладен ленен панталон и със скъпи кожени обувки. Върху червената му риза се виждаше крокодилчето на „Лакост“.

- Мога ли да ви помоля за една услуга?

- Услуга?

- Бихте ли ми услужили с телефона си?

Думите още не бяха излезли от устата му, когато се сети, че беше забравил да изключи звука на айфона си. Ако звъннеше в задния му джоб, с него беше свършено.

- Искате да се обадите? - Мъжът изглеждаше силно разтревожен от нездравия вид на британския турист, който му бе препречил пътя.

- Само до хотела - отвърна Кел, като кимна към бялата грамада на „Лафодия“, която се извисяваше на половин километър по-нататък. Нямаше как да бръкне в задния си джоб и да напипа бутона за изключване на звука на айфона. Само се молеше да не звънне точно в този момент. - Жена ми. Излязох без жена си...

За негово изумление, господин Лакост извади плосък самсунг от страничния джоб на ленения си панталон, прекара палец по екрана и му подаде отключения апарат.

- Помните ли номера?

Кел кимна, измърмори някаква благодарност и набра номера на личния си мобилен телефон, който бе оставил в хотелската стая. По линията се чу как телефонът започна да звъни, после се включи гласова поща.

Здравейте, търсеното от вас лице не може да отговори в момента, моля, оставете...

Решителният момент бе настъпил. Кел знаеше, че трябва да импровизира нещо като диалог с „жена“ си, и се надяваше да прозвучи убедително.

- Здрасти, аз съм. - Подходяща по продължителност пауза. - Не се бой, нищо ми няма. - Нова пауза. -Лакост го гледаше със Странно безизразен поглед. -Помолих един любезен минувач да ми услужи с телефона си. Мисля, че скъсах някакъв мускул. - Отново пауза. Хрумна му, че не след дълго ще може да се наслади на импровизацията си. - Казах, нищо ми няма! Но би ли помолила от хотела да ми изпратят количка? Не искам да куцукам по обратния път.

Кел премести тежестта на тялото си върху „пострадалия“ крак и изкриви лице в болезнена гримаса. Господин Лакост обаче видимо не се интересуваше от театралните му изпълнения; той стоеше, зареял поглед към залива, и чакаше Кел да свърши разговора си.

- Може и да съм го навехнал - каза Кел на сигнала в слушалката, показващ, че връзката с гласовата му поща е прекъснала. - И аз не знам. - Той преброи още две секунди, колкото „жена“ му да се усъмни в сериозността на контузията или може би в разумността на това да моли хотела за помощ. - Е, добре, може и да си права - каза Кел. Когато Лакост отново се обърна с лице към него, той се загледа в лицето му, опитвайки се да запомни чертите. - Виж, хайде да затваряме -каза накрая той. - Ползвам чужд телефон и задържам човека.

Кел бе допуснал, че Лакост говори английски и бе следил всяка дума от измисления разговор. За негово учудване, мистериозният ухажор на Цецилия само се намръщи и повдигна вежди, показвайки на Кел, че така и не разбира за какво му бе услужил с телефона си. За да продължи илюзията, Кел изтърси още три реплики, сбогува се с въображаемата си съпруга и прекъсна връзката. Подаде телефона на Лакост, благодари му многословно и го проследи с поглед, докато се отдалечаваше към пристанището.

Десет секунди по-късно - Кел мислено отправи благодарствена молитва към небесата за щастливо избрания момент-телефонът в задния му джоб иззвъня. Той влезе в магазинчето, за да отговори.

- Том?

Беше Елза. Кел се усмихна на съвпадението.

- Добре че се обади - каза й той. - Искам да ми провериш един номер.

След като господин Лакост се скри от погледа му, Кел излезе от магазинчето и закуцука по крайбрежната алея до едно бистро, където си поръча кока-кола и печен сандвич с шунка и сирене. Бяха минали десет минути, но той все още беше без сили и това му подсказа да си обещае, за кой ли път, че при първа възможност ще се запише на фитнес. След като си плати сметката, той продължи пътя си, накуцвайки старателно покрай "Чентонове", в случай че Цецилия го мернеше отнякъде. Тя самата не се виждаше никаква, само плешивият сервитьор обикаляше около шумна група туристи на терасата.