Чарлс Къминг - По-студената война

От Лондон му бяха направили резервация в „Лафодия“ - големия хотел в южния край на Лопуд, който Амилия му бе описала. В хотела едновременно вървяха две конференции, като освен делегатите бяха настанени и няколко почиващи семейства; Кел беше благодарен за тази пренаселеност, докато се смесваше с тълпите по крайбрежната алея, опасваща залива в еднокилометрова дъга.

Ресторантът на Шандор - „Чентонове“ - се намираше на известно разстояние от хотела, в неголяма преустроена къща на няколко метра от плажната ивица. На терасата с изглед към залива имаше половин дузина маси, плюс още толкова вътре. На острова не беше разрешено движението на превозни средства; нищо не смущаваше огърлицата от ресторанти и барове.

През първия ден на Лопуд Кел мина покрай "Чентонове" седем-осем пъти, без да зърне Шандор. От Главното управление на съобщенията - агенцията за електронно следене в Челтнам - бяха поставили на подслушване лаптопа и мобилния й телефон, но някак си бяха пропуснали да го уведомят, че този ден Цецилия е в Дубровник за обяд с приятелка и после на среща с нейния „интериорен дизайнер“. Когато разбра, че в неделя вечер Шандор ще е на смяна в ресторанта, той си запази маса за осем и прекара остатъка от деня в „Лафодия“. Дочете „Името ми е Червен“, няколко пъти влиза в морето да поплува и размени куп имейли с Рейчъл. Беше му забранено да й казва, че е в Лопуд, нито пък би го направил, по очевидни лични съображения. Въпреки това усещаше известно раздразнение, че е принуден да я лъже, да създава у нея впечатление, че е „в Германия по работа“. Това му напомняше годините, прекарани с Клеър, когато не беше в състояние да й каже с кого се среща, да я посвети в секретната работа, която вършеше за секретните служби на държавата. Освен това интуицията му подсказваше, че Рейчъл е наясно, че той я лъже, и имаше голяма вероятност лъжите да дадат отражение върху евентуалната им връзка.

Кел се събуди късно в неделя сутрин с идеята да отиде до руините на древната крепост над залива. И от там да хвърля по едно око към апартамента на Шандор, разположен директно над ресторанта.

През нощта Рейчъл му бе изпратила имейл, за да му се оплаче, че била на някакво „изумително тъпо парти, сред изумителни тъпаци“ в някакъв бар над Босфора.

Тук е тегаво и скучно без теб, господин Кел. Кога се връщаш от Берлин? ххх

Пътеката към крепостта започваше от задните улички на Лопуд и веднага започваше да се вие нагоре по хълма сред борови и кипарисови горички. От залива Кел бе забелязал по средата на склона нещо, което приличаше на изоставена овчарска колиба. Отклонявайки се от пътеката през гъстите шубраци, той откри колибата и след като се убеди, че никой отникъде не го вижда, насочи бинокъл към "Чентонове". От Шандор нямаше и следа, вътре се виждаше само плешивият възрастен сервитьор, когото бе забелязал, докато минаваше покрай ресторанта. На терасата няколко от масите бяха заети от туристи. От Челтнам бяха определили местоположението на телефона й - намираше се в същата сграда - и Кел предположи, че тя си почива. Капаците на прозорците бяха затворени, а верандата към кухнята, откъм западната страна на жилището й -пуста.

Той проследи с бинокъла цялата брегова ивица на залива - наляво към града, после надясно към „Лафодия“. Наближаваше обед и жегата се усилваше. Кел виждаше деца, които се цамбуркаха в плиткото, туристи с гребни лодки, тръгнали да обикалят острова; фериботът от Дубровник забавяше ход, за да акостира на морската гара. Нормалното оживление за един курортен остров. Поиска му се да доведе Рейчъл тук. Да прекарат няколко нощи заедно, да се излежават до късно сутринта, да се попекат на слънце, да ядат вкусна храна. Вместо това той беше наясно, че щяха да минат поне два месеца, ако не и три, докато приключи с Клекнър и успее да се махне от Истанбул, и то само за няколко дни, преди да поеме поста си в Анкара. През това време кой знае какво би могло да се случи с Рейчъл? Най-вероятно скоро щеше да си замине за Лондон и той никога повече нямаше да я види.

Изчака още няколко минути в сянката на овчарската колиба. От Цецилия, както преди, нямаше и следа. Кел се изправи, преметна бинокъла през рамо и се върна на пътеката, където свали ризата си и пое нагоре към крепостта. След десет минути излезе от горичката и се озова сред руините на каменистото било. Подпрян на една стена, той си пое дъх, отпи от бутилката с минерална вода и обърса с длан потта от лицето си. Зад гърба му, на югоизток, сградите на Дубровник блестяха на обедното слънце. На север едва се виждаха миниатюрните корпуси на платноходки и моторници, които пресичаха пролива. Той провери телефона си за съобщения. Нищо от Елза, нищо от Рейчъл, нищо от Лондон. Направи няколко снимки на руините, после заслиза надолу, подминавайки двойка възрастни британски туристи по пътеката през гората. По средата на склона отново се отби встрани, запровира се през шубраците и скоро се върна в укритието на овчарската колиба.