Чарлс Къминг - По-студената война

Този път Кел седна, облегнал гръб на разбитата дъсчена врата. Слънцето бе стигнало зенита и той си даваше сметка за опасността някой долу да види отблясъка от лещите на бинокъла, когато го насочи отново към ресторанта. Грапавото дърво на вратата боцкаше гърба му и той нахлузи ризата си, размазвайки с длан някакво насекомо, което го беше налазило по мократа кожа на врата. Вдигна бинокъла и проследи бреговата ивица, като се спря върху групичката маси на терасата на ресторанта.

И тогава я видя. Цецилия Шандор. Излизаше през вратата на приземния етаж и се насочваше към терасата. Мощният бинокъл му позволяваше да различи чертите на лицето й. И онова, което видя, го изненада. Цецилия изобщо не беше естествена красавица. Цялото й лице изглеждаше напомпано с ботокс и колаген. Устните й бяха издадени напред като зурла, огромните й гърди изглеждаха като някакви абсурдни израстъци върху тънкото като вейка тяло. Кел веднага се сети за прякора, който й бе измислила Рейчъл - На’ви, - и се засмя на себе си, докато по гърба му се стичаше пот. На петдесетина метра зад гърба му по пътеката преминаха няколко души. Един от тях си свиркаше тема от балет на Чайковски - „Лебедово езеро“ или „Лешникотрошачката“, Кел трудно ги различаваше. Натрапчивата мелодийка заседна в съзнанието му, докато наблюдаваше терасата.

Цецилия отново излезе отвътре, понесла в ръка бутилка минерална вода. Тя постави бутилката пред възрастна двойка, после заговори с мъж на около трийсет и пет, с тъмни очила и червена трикотажна риза, седнал на крайната маса, най-далече от входа. Мъжът беше приключил с обяда, на масата пред него имаше чаша от еспресо. Пушеше цигара. Цецилия взе от масата нещо, прилично на метална табличка, върху която имаше поставени банкноти, и я вдигна нагоре, без да спира да говори. Мъжът посегна, положи длан върху кръста й и я задържа там, като разтриваше гръбнака й с ритмични движения. Цецилия реагира едва когато след десетина секунди ръката на мъжа се спусна надолу и я хвана за дупето; тогава тя просто я отмести встрани и се отдалечи от масата.

Какво означаваше това? Трудно беше да се каже дали Цецилия бе отместила ръката на мъжа, понеже беше раздразнена от ухажването му, или просто защото не искаше останалите клиенти да видят какво става.

Кел веднага реши какво трябва да направи. Стана, остави бинокъла на земята и закрачи с бърза стъпка обратно към пътеката. Беше по къси панталони и маратонки; трънаците драскаха кожата на прасците му. Трябваше непременно да идентифицира мъжа, преди да си е тръгнал от ресторанта. Когато стигна до пътеката, той затича надолу; телефонът в задния му джоб го удряше по бедрото; по едно време почна да звъни, но Кел не му обърна внимание. Облян в пот, останал без дъх, проклинащ пристрастеността си към цигарите, след три минути той стигна до края на горската пътека и свърна по тесните улички към залива. Постепенно забави крачка, но си наложи да продължи напред. Вече бе решил, че ще може да спре и да си поеме дъх едва когато стигнеше на един хвърлей от ресторанта.

На пристанището се смеси с гъстите тълпи между магазинчетата и ресторантите по кея. Това най-вероятно бяха пътниците от обедния ферибот, който бе видял преди половин час да приближава към пристанището. Някои поглеждаха сепнато задъхания, плувнал в пот англичанин със зачервено лице. Без да им обръща внимание, Кел се затича към "Чентонове". След минута видя терасата на ресторанта. След още десет секунди констатира, че мъжът с червената риза си бе тръгнал. Изруга под нос и се спря на място, превит надве. Белите му дробове пареха отвътре, главата, вратът и раменете му бяха изгорели от палещото слънце.

Вдигна поглед напред и си отдъхна: мъжът се задаваше право насреща му по крайбрежната алея. Пред него вървеше възрастна дама, облечена с черна траурна рокля, явно вдовица; на известно разстояние я следваха двойката англичани, които Кел бе запомнил от хотела.

Сега беше неговият шанс. Поемаше огромен риск, какъвто не помнеше да е поемал от двайсет години, когато като новобранец очакваха от него да доказва съобразителност и бърза реакция. Това можеше да му струва провала на операцията, но нямаше избор.

Двойката англичани бяха вече на десетина метра от него. Надявайки се да отминат, без да го забележат, той се извърна настрани и се престори, че разглежда пощенските картички на Стойката пред едно магазинче. Ако двамата се опитаха да се спрат и да го заговорят, мислейки го за турист, изпаднал в затруднение, планът му щеше да пропадне. Кел беше още задъхан и с мъка си поемаше въздух, когато посегна към една от картичките. За негово облекчение, семейството англичани отминаха, без да му обърнат внимание.