Чарлс Къминг - По-студената война

- Ебру не е знаела, че работиш за американското правителство.

- Това въпрос ли е или констатация?-заяде се Клекнър.

- Просто факт.

Клекнър изглеждаше в шок от отговора на Кел. Сякаш вече разбираше, че е притиснат в ъгъла. Понечи да каже нещо, но млъкна; от гърлото му излезе само задавен звук.

- Моля? - каза Кел. - Би ли говорил по-силно, не те чувам.

- Казах: тя знаеше, че работя във фармацевтичния бизнес. Всички така знаеха.

- „Всички“ означава жените, с които си спал? Приятелките ти? И Рейчъл ли мислеше така?

- Да, и тя - отвърна Клекнър, доволен, че Кел най-после я бе споменал.

- И въпреки това ти предаде Ебру - каза Кел, като се молеше вътрешно Рейчъл да не е уплашена до смърт. Да не са й сторили зло. Лондон вече да преговаря с Москва за скорошното й освобождаване. Искаше Клекнър да го няма в самолета, да го натоварят в една кола и да го махнат от очите му. - Отказа се от нея. Допусна турското правителство да разбере, че е наш източник. Защо го направи, Райън? Защо човек като теб, вярващ в това, в което твърдиш, че вярваш, би обрекъл някого, който споделя политическите му възгледи, някой, когото уважава и от когото се възхищава, на репресии и затвор?

- Не съм я предал. Това е лъжа.

- Имаме доказателства - тихо каза Амилия. - Говорихме с турските власти.

Кел й беше благодарен за прекъсването, но не се изненада, че Амилия толкова лесно се досети какво се опитваше да постигне. Нейната реакция разпръсна и последните останки от двуличието на Клекнър.

- Беше ми писнало от нея. Окей? - буйно извика Клекнър, който вече не се прикриваше; цялата му арогантна безскрупулност изведнъж лъсна на показ. - Само искаше. Не спираше да ми повтаря колко била влюбена в мен. Обиждаше се от най-малкото нещо, досаждаше ми. Освен това работеше за теб! - Той погледна косо Чейтър. Гласът му звучеше като на разглезено дете. - Ето в какво положение се бях озовал. Имах поети ангажименти към Москва. Носех отговорност за поддържане на баланса на силите.

- Пълни глупости - изсумтя Чейтър и стана от мястото си, като клатеше глава.

Амилия знаеше същото, което и Кел: че един изключително способен млад човек се бе оставил да го поквари не системата, не събитията, а собственото му „аз“. Усещайки настроението им, Клекнър се опита да настоява, сякаш все още хранеше някакви надежди да спечели спора.

- Аз вярвах, че върша нещо важно, което все още може да...

Кел реши, че е чул достатъчно. Време беше да говори за Рейчъл директно с Чейтър. Разпитът на Клекнър можеше да почака.

- Остави, Райън - каза той. - Разговаряш с хора, за които си напълно прозрачен. Всичко си вършил за удоволствие. Удоволствието да манипулираш. Удоволствието да се плезиш на държавата. Садистичното удоволствие да се разпореждаш със съдбите на хора, които смяташ за по-нисши от теб. Ти унижаваш човешкото страдание, гавриш се със сериозните проблеми, за които твърдиш, че си загрижен, свеждайки ги до оправдание за собственото си мерзавство. Спал си с Ебру Елдем, после си я изпратил в затвора. Това е всичко, което е нужно да се знае за теб.

- Качете го в колата - каза Амилия, давайки да се разбере, че МИ6 не се интересуваше повече от Клекнър.

Чейтър я погледна учудено.

Кел изпита мощен прилив на благодарност към нея. Той отвори вратата на самолета, спусна стълбата, слезе няколко стъпала надолу и направи знак на Олдрич. После се върна в салона.

- Дани ще дойде да го прибере - каза той на Чейтър.

Американецът, който в този момент си обличаше сакото, бе усетил, че нещо не е наред. Сега мълчаливо кимна. Лицето на Клекнър си оставаше все така безизразно. В салона нахлу порив на вятъра, но летището беше почти напълно утихнало. Дани се появи на вратата с чифт пластмасови белезници в ръка.

- Остави на мен - каза Чейтър. Той пое белезниците от Дани и се обърна към Клекнър. - Стани!

Клекнър се подчини, като му подаде ръцете си със събрани китки. Чейтър му постави белезниците и ги притегна с рязко движение; Клекнър примижа от болка. В това време Кел си мислеше за Рейчъл. Прилошаваше му от страх, че може да я загуби. Запита се колко ли време е нужно на хората им в Истанбул да стигнат до вилата. Десет минути? Петнайсет?

- Да чака в колата - каза Чейтър.

Телефонът на Амилия иззвъня. Тя кимна на Кел, натоварвайки го с отговорността да води предварителните преговори с Чейтър. Малко по-късно Дани вече бе извел Клекнър от самолета и Кел отново бе затворил плътно вратата. Гласът на Амилия се чуваше от пилотската кабина, но не се разбираше какво казва.