Чарлс Къминг - По-студената война

- И ти не допусна, че Москва ще подаде информацията на Техеран? - попита Амилия и се върна в предната част на самолета. - Между другото, знаеше ли, че Минасян те лъже в тайната квартира? Цецилия Шандор е била убита по заповед на СВР. Лука Зигич е изчезнал безследно. Това известно ли ти е?

Клекнър не отговори. Чейтър измърмори нещо под носа си, докато гледаше с укор човека, който го бе предал. Зад гърба му имаше сгъваема седалка. Той се отпусна на нея, приглаждайки нервно костюма си, който изглеждаше не съвсем по мярка, сякаш го бе заел набързо за срещата. Кел остана прав. Мотивите на Клекнър бяха колкото прозаични, толкова и предвидими. Инфантилни аргументи от един иначе първокласен мозък. Почти всички в разузнавателната общност, с които Кел бе обсъждал използването на безпилотни самолети, изразяваха известно съмнение относно дългосрочната ефективност в битката за умовете и сърцата на местното население. Но нито един - от Амилия Левин през Джим Чейтър до самия него - не се съмняваше в тяхната политическа целесъобразност и военна ефикасност.

Клекнър говореше като оратор на политическа демонстрация, но това беше само поза. Предателството си беше предателство. Както и да се извърташе американецът, под каквито и маски да се криеше, съдбата на бедния селянин във Вазиристан го интересуваше точно толкова, колкото и животът на Рейчъл Уолинджър. Мотивираше го единствено манията за собственото му величие. За нарцисист като него не беше достатъчно да повлияе върху хода на събитията; той трябваше да бъде забелязан, да остави своя отпечатък. Моралните и философските аргументи за поведението му бяха много лесни за формулиране - важното беше да убеди себе си.

- Колко ти плащаха? - попита Чейтър, но преди Клекнър да успее да реагира, телефонът на Кел зазвъня в джоба му.

Погледна екрана; номерът беше украински, вероятно Харолд или някой от екипа, останал в Одеса. Той натисна бутона да откаже повикването, но от другата страна очевидно държаха да се свържат с него и продължиха да звънят.

- Дайте ми две минути - каза той, после влезе в пилотската кабина и затвори вратата зад себе си.

Седна на едната от пилотските седалки и отговори на позвъняването.

- Ало?

- Томас Кел?

- На телефона.

- Тук е Александър Минасян.

Нямаше встъпителни любезности. Минасян уточни, че се обажда от руското консулство в Одеса. Знаел, че понастоящем Клекнър се намира „в ръцете на американското правителство“. Каза също, че предлага сделка.

- Сделка? - повтори Кел.

- В наши ръце е една жена. В Истанбул. Рейчъл Уолинджър. Мисля, че се познавате.

Кел усети как всичко в него внезапно се преобърна; болката беше толкова всеобхватна, че отначало мозъкът му отказваше да отговори.

- Познавам я - каза накрая той.

Минасян не продължи веднага. Явно беше очаквал по-бурна реакция.

- Тя се намира на определен адрес в Истанбул. Ако през следващите шест часа господин Клекнър бъде откаран до нашето посолство в Киев и предаден на руски дипломатически представители, ние ще откараме Рейчъл до вашето посолство в Истанбул. Може да ме откриете на същия този номер, за да ме информирате за решението си. Имате шест часа.

Линията прекъсна.

Кел постави телефона на седалката до себе си и остана известно време загледан в черната нощ навън. В зоната на летището се виждаха сякаш по-малко светлини, пистата беше притихнала. Той вдигна телефона и набра номера на Рейчъл. Не успя да се свърже. Нямаше и гласова поща. Не успя да чуе гласа й, дори на запис.

- Том?

Беше Амилия. Без да я усети, бе влязла в пилотската кабина и бе затворила вратата след себе си. Кел се извърна и тогава тя видя изражението му.

- Какво има? - попита тя.

- Казах ти, че Рейчъл не е в безопасност. Казах ти, че има нужда от охрана.

- Но какво се е случило?

Кел посочи телефона.

- Беше Минасян. Отвлекли са я. И искат да я разменят срещу Клекнър.

Увереността напусна Амилия, както въздух изтича от пробит балон.

- О, господи! Толкова съжалявам.

Сякаш в един миг цялата й жизнена сила, целият й професионален опит бяха издухани в небитието от думите на Кел. Той си представи положението, в което се намираше Рейчъл. Ужаса в душата й, пълната й изолираност от света. В този момент той изпитваше към Минасян същата ярост, която и към Клекнър, когато го бе видял с Рейчъл в онази хотелска стая. Но Кел не можеше да знае дали Амилия изобщо би се съгласила да обсъждат идеята за евентуална размяна на Клекнър срещу Рейчъл.