Джеймс Ролинс - Лабиринтът от кости

— Как… как се озовахте тук? — попита тя.

Жерар погледна взривените останки от входа и заговори бавно и колебливо — все още беше замаян:

— Когато ни нападнаха, се втурнах надолу да ви защитя. Това беше основният ни приоритет.

Лена го разбра. „Трябвало е да пази цивилните, за които отговаря“.

— Но противникът бе твърде бърз — продължи Жерар. — Едва успях да се скрия, следваха ме по петите. Чух ги как викат на Райтсън и Арно да излязат. Когато вие не се появихте с тях, предположих, че те са ви скрили. За да ви защитят, n’est-ce pas?

Лена кимна.

— Бяха твърде много, за да рискувам да ги нападна и да освободя професорите. Със сигурност щяха да загинат. Затова изчаках с надеждата да спася вас, а когато стане безопасно, да вдигна тревога.

— И ние имахме подобен план — каза Лена.

Войникът се намръщи.

— Канех се да тръгна, когато… — Поклати глава. — Не помня.

— Крадците взривиха входа — обясни Лена. — Взривът ви е зашеметил.

Жерар се изправи несигурно, като се подпираше на стената с една ръка. Метна оръжието си на рамо и се загледа във водата, която се плискаше в краката му.

— Пещерата се пълни с вода — каза Роланд. — Трябва да се качим колкото се може по-нависоко.

Войникът не му обърна внимание и се отдалечи. Откачи от колана си фенерче и го насочи към тунела, водещ към съседната зала. Няколко метра по-навътре водата го бе заляла напълно.

Лена застана до него.

— Мисля, че Роланд… че отец Новак е прав. Трябва да се изкачим по-високо, да останем над нивото на водата.

Жерар поклати глава.

— Спасителният екип няма да дойде навреме.

— Тогава какво да правим? — попита Роланд.

Жерар ги поведе към каменната завеса и посочи зад нея. Лена надникна и видя, че скривалището на войника е всъщност отвор на друг тунел, който започваше на няколко стъпки над водата.

Но накъде водеше?

Тя се обърна и видя, че Жерар вади от джоба си някакъв лист. Разгъна го и го разстла на стената. Оказа се, че е ръчно начертана карта на пещерната система.

— Ние сме тук — каза той и посочи с пръст. — Според геологическото проучване на Райтсън на района тази пещера е свързана със серия тунели и пещери, които продължават по-надълбоко и навътре през планината. Може би чак до Дулина пропаст.

Жерар се обърна към Роланд, но свещеникът гледаше със съмнение.

— Какво има предвид? — попита Лена.

— На път насам мина през град Огулин, нали? — попита Роланд.

Тя кимна и си спомни тихото средновековно градче с каменния му замък и старите къщи.

— Огулин се намира над най-дългата пещерна система в Хърватия, повече от двайсет километра пещери, проходи и подземни езера. Един от отворите към тази система се намира в центъра на града.

— В центъра на града ли? — изненада се тя.

— Река Добра извира от съседната планина и прокопава дълбока клисура, която минава през половината Огулин — обясни Роланд. — В центъра на града тя пада в пропаст и продължава като подземна река. Това място се нарича Дулина пропаст. Има легенди за момиче на име Дула, което се хвърлило в бездната, за да не бъде омъжено за някакъв стар и жесток благородник.

Лена се обърна към френския войник.

— Значи смятате, че пещерите могат да ни отведат до онази пропаст и до изход към повърхността?

— Райтсън мислеше така — каза Жерар. — Но пещерната система не е проучена изцяло.

— Колко далеч е градът?

— На около седем километра по права линия — отвърна Роланд.

„Седем километра…“

Изпълни я отчаяние.

— Имам въжета, алпинистка екипировка и резервни батерии в раницата — каза Жерар.

Лена се загледа в покачващата се вода, като се мъчеше да потисне паниката си.

— Ами ако и останалите пещери са наводнени?

— Je ne sais pas — сви рамене Жерар. — Не знам, но тук определено се наводнява.

Роланд се обърна към нея.

— Какво ще правим? Ако искаш да останеш, аз ще остана с теб.

Лена освети отвора на тунела и се запита какво ли ги чака в мрака. Но френският войник беше прав. По-добре да тръгнат към неизвестното, отколкото да останат тук, където смъртта беше почти сигурна.

Тя изправи гръб и се обърна към двамата мъже.

— Тогава да тръгваме.

16:04

Бурята подмяташе безмилостно хеликоптера. Дъждът шибаше яростно стъклата и чистачките на машината бяха почти безполезни. Макар че до залез-слънце оставаха още два часа, тежките черни облаци, надвиснали над планината, превръщаха деня в нощ.

Пилотът до Грей се бореше с уредите за управление. Вятърът блъскаше малкия хеликоптер сякаш от всички страни едновременно, докато се издигаха все по-високо в Алпите. Накрая прелетяха над един планински проход и в долината след него видяха пръснати светлини.