Джеймс Ролинс - Лабиринтът от кости

„Трябва да се махнем оттук…“

За двайсетина минути водата бе заличила всички следи от праисторическия лагер в този подземен свят, бе заляла покритите с калцит кости и черните петна от стари огньове. Оставаха само върховете на сталагмитите, стърчащи от езерото, както и рисунките по стените — само че сега стадата елени и бизони изглеждаха така, сякаш се давят.

Въпреки изпълнилия я ужас тя скърбеше за това унищожение.

До нея отец Новак пъхна мобилния си телефон в раницата си. Поклати глава — и този опит да хване сигнал беше напразен като миналия преди малко. Лена се беше опитала да се свърже със сестра си в Щатите, но толкова дълбоко под земята това бе невъзможно.

— По-добре да идем до другата зала, в която се спуснахме — предложи той. — Да видим дали няма някакъв изход. След всички вторични трусове може нещо да се е срутило и взривеният от крадците вход да се е отворил пак.

Не изглеждаше особено убеден, но Лена кимна. Искаше ѝ се да прави нещо — ако не друго, то поне да се движи. Намести раницата по-високо на раменете си и се спусна от скалата в тъмното езеро. Ледената вода моментално напълни обувките и намокри панталоните до средата на бедрата ѝ. Тя стисна зъби, направи няколко крачки и продължи напред.

— Внимавай — предупреди свещеника. — Хлъзгаво е.

Той я последва, като изпъшка силно, щом влезе във водата.

— Хлъзгаво ли? Това е нищо. Лошото е, че е студено.

Лена не се сдържа и се усмихна, благодарна за опита му да разведи атмосферата. Минаха през голямата зала и се насочиха към тунела, водещ към по-малката пещера. Лена се замоли дано да има някакъв изход.

Докато приближаваха тунела, се надигна нисък тътен, от който по повърхността на езерото се появиха вълнички.

— Още един вторичен трус — каза Роланд и спря.

Останаха със затаен дъх в очакване на най-лошото, но трусът бързо утихна, също като предишните няколко. Въпреки това Лена продължи по-бързо към отвора на тунела и го освети с фенера си.

— Наполовина е наводнен.

— По-добре, отколкото да е напълно наводнен.

— Прав си.

Наведе се под ниския таван и тръгна напред. Дишаше тежко, мъчеше се да овладее клаустрофобията си. Обикновено не изпитваше безпокойство в затворени пространства, но от мисълта за тежестта на планината над нея и нуждата да се навежда и почти да потапя носа си във водата чуваше как сърцето тупти в ушите ѝ.

За щастие тунелът леко се изкачваше и когато стигна края му, водата беше само до глезените ѝ. Но пък бе цялата мокра и зъбите ѝ тракаха неудържимо — реакция, която само отчасти се дължеше на студа.

Роланд не се справяше по-добре от нея — целият трепереше, когато стигнаха до купчината натрошени камъни под отсрещната стена. Погледна нагоре и насочи лъча на фенера към тавана. Лена направи същото. Затърсиха някаква следа от някогашния вход, но крадците си бяха свършили добре работата. От тавана се стичаха само няколко струйки вода, просмукала се между скалите от бурята горе.

Роланд стисна юмрук и промърмори нещо под нос. Говореше на хърватски и макар че Лена не можеше да го разбере, думите му ѝ заприличаха повече на ругатня, отколкото на молитва.

— Всичко ще бъде наред — безполезно се опита да го успокои тя. — Ще изчакаме бурята да отмине. Някой със сигурност ще дойде да ни търси. Ако чуем нещо, ще започнем да викаме. Щом разберат, че сме тук, ще прокопаят отвора.

Роланд погледна водата, която вече се беше покачила до средата на прасците им. Не каза очевидното и тя му беше благодарна за това. Ако не се удавеха, щеше да ги убие студът.

Той кимна.

— Значи ще чакаме и…

Прекъсна го тих стон, идващ от сенките отляво. Лена се завъртя натам. Някаква тъмна фигура се появи иззад дебела каменна завеса. Роланд избута Лена зад себе си — сигурно се боеше, че е някой от крадците.

Мъжът — пълзеше на четири крака — се претърколи на една страна и вдигна ръка срещу заслепяващата светлина на двата фенера.

— Père Novak… Docteur Crandall… — изграчи той. — C’est vous?

Лена насочи лъча на фенера си към него и видя познато лице, окървавено. Беше командирът на френските пехотинци.

Роланд също го позна и се завтече към него.

— Комендант Жерар!

Войникът го погледна с облекчение и измъкна пушката си иззад каменната завеса. Оръжието сякаш му вдъхна сили.

— Wu’est-cequi c’estpassé? — дрезгаво попита Жерар, след което опита на английски. — К-какво стана?

Роланд прегледа главата на войника. От порезната рана продължаваше да сълзи кръв. Лена предположи, че нараняването е станало при експлозията.