Джеймс Ролинс - Лабиринтът от кости

— Мислиш ли, че може да е изображение на неандерталката, чиито кости са били извадени от онази зала? — попита Лена.

„Откраднати от отец Кирхер преди векове“.

— Това е първото изображение на човек , на което попадаме — добави Лена и го погледна. — Всички останали петроглифи са на животни.

„Освен сенките, хвърляни от обработените сталагмити, показващи някакъв враг на тези хора“ — добави той наум.

— И виж това — каза тя.

Насочи лъча между белите глезени на изображението, където зееше тъмният отвор на нисък тунел. Роланд се приближи и освети вътре. Тунелът се оказа проход към някаква странична зала.

— Да тръгваме — подкани ги Жерар. — Нямаме време да изследваме.

Грохотът на буйната река подсили думите му.

„И все пак…“

Лена реши и за двамата. Клекна и пропълзя на четири крака в тунела. Изпълнен с не по-малко любопитство, Роланд я последва, без да обръща внимание на протестите на френския войник.

Следващата зала бе малка, широка не повече от пет метра. Тук по пода нямаше кости, само равна скала с черно петно в центъра, бележещо мястото на старо огнище. Лена се изправи и бавно се завъртя в кръг, като осветяваше стените. Ахна от изненада.

Нямаше рисунки, но имаше изсечени ниши. И във всяка имаше скулптура, всичките на животни — същинска каменна менажерия. В една ниша малък мамут беше вдигнал извития си хобот. В друга имаше лъв, клекнал на задните си лапи. Роланд също освети и се видяха вълци, мечки и бизон, както и най-различни елени и антилопи. В по-високите редове ниши имаше какви ли не пернати, от ястреби до водни птици.

Калцитната кора, образувала се върху фигурите, ясно показваше праисторическия им произход. Бяха необходими хилядолетия за натрупването на такива отлагания.

— Това трябва да са племенни тотеми — каза Лена и посегна към фигурата на присвит леопард, но отдръпна ръката си. — Ако са дело на неандерталци, това ще промени коренно представата ни за тях.

Роланд кимна и пристъпи към най-голямата ниша, която се намираше точно срещу отвора на тунела. Някакви дребни знаци привлякоха вниманието му. От двете страни на нишата имаше по един отпечатък от длан, също кървавочервен.

Лена застана до него.

— Дланта отляво е със същото изкривено кутре като в ограбената зала. — Тя посочи с пръст изображението вдясно. — А тази… Обзалагам се, че е същата като отпечатъците над костите на мъжа неандерталец.

Той я погледна и сбърчи чело.

— Пак същите двама души.

— Очевидно са били важни за племето. Може би са били лечители. Или почитани шамани, ако може да се съди по тотемите.

Роланд освети с фенера си самата ниша. За разлика от останалите, в тази нямаше каменна фигура. Вместо това на дъното ѝ лежеше някакъв вързоп.

Той посегна към него.

— Внимавай — обади се Лена, но не се опита да го спре.

Роланд извади предмета, който беше увит в твърда тъкан. Между пръстите му се посипаха късчета стар восък.

— Това не е праисторическо.

Лена се наведе.

— А какво?

Роланд облиза устни и разви старата тъкан. Посипа се още восък. Във вързопа имаше книга в кожена подвързия, украсена с релефен спирален символ.

— Прилича на разрез на мозък! — смаяно промълви Лена.

Роланд се усмихна. Тя беше генетик, така че бе напълно естествено да види точно това.

— Според мен е лабиринт — поправи я той. — Подобни плетеници се изобразяват откакто човекът е започнал да прави изкуство.

— Но какво означава?

— Не знам. Но виж инициалите отдолу.

Тя ги прочете на глас:

— А. К… и S. J.

Този път и в неговия глас се долови страхопочитание.

— Атанасий Кирхер… Societas Jesu. Обществото на Иисус.

Ръцете му затрепериха, когато осъзна, че държи книга, принадлежала някога на йезуитски свещеник, чиято история бе в центъра на труда на живота му. Не се сдържа и внимателно я разтвори. Нещо падна измежду страниците и издрънча с металически звън на пода.

Лена се наведе и го взе.

— Ключ.

Повдигна го към светлината. Беше дълъг колкото дланта ѝ, с изящна дръжка, изобразяваща херувим, над който имаше дъга от черепи.

Роланд неволно си представи черепите и костите, откраднати от гроба в другата зала. „Какво означава всичко това?“

Разлисти книгата в търсене на отговори, но страниците между кожените корици не бяха понесли толкова добре отминалото време. През вековете влагата се бе просмукала през восъка на тъканта и бяха превърнали хартията в пихтия. Отпечатъкът от ключа оставаше, но написаното бе отдавна заличено от времето и влагата.