Бари Айслър - Алгоритъм

Гледаше го вторачено и дишаше тежко.

— Ти си луд. Наистина си луд.

— Права си — отвърна той, беше откъм нейната страна на леглото и се приближаваше към нея. — Достатъчно луд, за да направя нещо побъркано, това е сигурно. Трима души се опитаха да ме убият за един ден. Това би подлудило всекиго.

Тя не отговори. Разбира се, че няма да отговори. Приближи се. Сара се сви в ъгъла, стената от едната страна, нощното шкафче от другата.

— Наистина успя да ме заблудиш за кратко — рече той. — Признавам ти го. Но всичко свърши. Мъжът, който ме чакаше в къщата на Алекс. Каза ми всичко, преди да умре. Първо трябваше да го обработя, но накрая проговори.

— Не искам да знам — рече тя.

Бен пристъпи по-близо.

— Тогава не биваше да се забъркваш. Но ето добрата новина за теб. Имам един въпрос. Ако остана доволен от отговора, нищо няма да ти направя.

— Какъв въпрос?

— За кого работиш?

— Държиш се като побъркан!

— Този отговор не ме задоволява.

Изведнъж тя се приближи към него.

— Ще престанеш ли да гледаш на мен като на враг? — извика и го блъсна с пръст в гърдите. — Аз съм иранка, само това виждаш! Изкривяваш в ума си всичко, което става, за да си докажеш това, в което вече искаш да вярваш! Защо? Защо имаш нужда да вярваш, че аз съм врагът? Какво ще постигнеш с това?

Бен остана толкова изненадан, че за малко да отстъпи крачка назад, но се спря. Беше толкова сигурен в себе си, когато влезе, че очакваше тя да се огъне веднага. Или да отрече неубедително и после да се огъне. Не беше очаквал обаче контранападение. Особено толкова шумно, че да привлече внимание. Трябваше да си възвърне самообладанието.

— Някой се е обадил вечерта — рече той. Изведнъж му се стори глупаво да я държи под прицел. Толкова близо и както беше ядосана, имаше риск да стане беля. Пъхна го обратно в кобура си. — Някой, който е знаел, че отивам в къщата на Алекс. Няма кой друг, освен теб.

— Какви ги говориш? Не съм знаела, че отиваш в къщата на Алекс. Изобщо не знаех къде отиваш, по дяволите! Каза само, че имаш работа.

— Може да си се досетила. — Още щом го каза, му прозвуча неубедително. Боже, това ли му беше доказателството? Не, мъжът беше попитал къде е Алекс. Но… може ли да не им пукаше за момичето? Алекс беше най-важният, това бе ясно. Можеше дори да не знаят, че момичето се крие. Които и да бяха, нямаха достатъчно хора. Може да бяха оставили Сара за после, ако изобщо им дремеше за нея.

— Човекът, когото си изтезавал тази вечер — рече тя. — Какво ти каза? Нищо не ти е казал. Измисляш си. Измисляш си, за да ме уплашиш.

Не беше казвал, че е изтезавал някого, макар да се беше надявал представата да я ужаси. Въпреки всичко нещо не беше наред. Или по-скоро нямаше нищо нередно. Тя беше сама в стаята, невъоръжена, заспала или поне добре се преструваше на заспала. Нямаше логика.

— Защо си оставила вратата отворена? — попита той.

— Така исках.

Да, ясно беше, че крои нещо.

— Защо?

— Не е твоя работа! — отвърна Сара. Отново понечи да го ръгне в гърдите, но Бен стисна пръста й в юмрука си.

— Зададох ти въпрос — рече той, стисна здраво и я опря в стената.

— Давай — каза тя и се намръщи. — Счупи го. Счупи ми пръстите. Удави ме в банята. Нали това правиш? Изтезаваш хората, докато не ти кажат това, което искаш да чуеш?

Защо беше оставила вратата отворена? Сигурно защото беше искала да му е по-лесно да влезе оттам. Но защо тогава никой не му бе устроил засада, защо тя не беше въоръжена? Каква беше целта? Защо беше искала той да може да…

О, идиот такъв!

Всичко се връзваше. Беше повече от явно. Беше смущаващо просто и трябваше да си сляп или — налагаше се да си го признае — маниак, за да не го видиш.

Погледна надолу, за пръв път осъзна колко оскъдно е облечена. Всичко се виждаше. Формата на гърдите й под тънката материя на корсажа, гладката карамелена кожа на корема й над бикините…

Пусна пръста й и подпря длан на стената до главата й.

— Защо си оставила вратата отворена? — попита отново.

— Казах ти, не е твоя работа.

Боже, беше толкова красива! Мислеше, че вече го е видял, но не беше. Не и така.

— Защо? — зададе пак въпроса си, този път по-тихо.

— Няма да ти кажа — отвърна тя. Опита се да го заобиколи и той подпря другата си ръка на стената до нея, като й прегради пътя от двете страни.

— Искам да ми кажеш.

— Не.

По-ускорено ли дишаше? Знаеше, че е така. Виждаше зърната й, прозираха през корсажа.

Направи крачка напред и наведе глава така, че устните му се озоваха само на няколко сантиметра от бузата й.