Бари Айслър - Алгоритъм

Чакаше, гледаше и мислеше. Да го остави или да го премести? И в двата случая имаше рискове. Ако го оставеше, не след дълго някой щеше да види тялото. Труп в задния двор на брат му автоматично водеше към него. Добре. Мъжът трябваше да се повози още веднъж и да бъде открит някъде другаде, ако изобщо го откриеха.

След като до половин час не се появи никаква полиция, Бен се върна обратно до „Есканьо“ и паркира на същото място както и преди. Прекоси двора, прескочи оградата и заобиколи купа с дърва. Грабна брезента, с който беше покрит, уви мъжа в него и го завлече обратно до оградата. Брезентът беше подплатен с мушама и се плъзгаше лесно по мократа трева. Бен повдигна вързопа на раменете си, след което го прехвърли от другата страна на главата си с помощта на двете си ръце. Оттам лесно го завлече до колата.

Мина покрай два автомобила „Волво“, паркирани на улицата. И двата пъти натисна дистанционното на ключа, който беше взел от убития, надявайки се да извади малко късмет. И двата пъти не стана. Добре, свърши си работата и се върни по-късно. Прекалено рисковано беше да обикаля наоколо и да търси колата с труп в багажника.

След две минути беше обратно на шосе 280 и се движеше на север. Спря на два пъти: първо, при езерото Сан Андреас, където надупчи тялото, за да не изплува, и после го хвърли заедно с револвера, очилата и ножа, който използва за дупките; втория — път при контейнер за боклук в Мишън, където изхвърли кървавия брезент. После се върна обратно в хотела, усмихвайки се жестоко при мисълта за това, което очакваше момичето. Колко само щеше да се изненада, когато го види!

След като Бен излезе, Алекс отвори отново лаптопа си и продължи да работи по „Обсидиан“ и бележките на Хилзой. Но не можа да се съсредоточи.

Вероятно не биваше да споменава гробището. Но не беше виновен той, че Бен не можеше да го приеме. Обикновено предложение, молба брат му да отдаде почитта си, и Господин Железен войник целият почервеня от ярост. Какво трябваше да направи Алекс, да стъпва на пръсти от страх, че Бен може да избухне при най-малкия повод? Това беше нелепо.

Хем му се гадеше, хем се чувстваше превъзбуден. Гадно му беше, защото бе казал тежки неща; неща, за които не беше мислил от дълго време и които никога досега не бе дръзвал да изговори. Защото беше крайно време брат му да го чуе. Но най-вече беше ядосан — даже бесен — че Бен, който бе спретнал най-великото изчезване на света, докато майка им беше болна и умираше, сега обвиняваше него, че се е грижил за нея само защото му било удобно, защото си е търсел извинение да не ходи никъде другаде и да не прави нищо друго.

Удобно? Иска ми се да й беше държал главата, докато си изповръщаше червата от химиотерапията. Да гледаш как чезне, докато не заприлича на военнопленничка. Да се мъчиш по всякакъв начин да я накараш да хапне още един залък. „Хайде, мамо, хубаво е, само още един, не можеш ли? Не? Искаш ли нещо друго? Ще ти приготвя каквото поискаш, не е проблем. Мога да изтичам до деликатесния в търговския център. Само кажи. Хапни нещо. Една хапка. Моля те, умолявам те, мамо.“

Бяха наели медицинска сестра, но тя не стоеше там през цялото време и Алекс беше чистил неведнъж и два пъти, когато майка му се изпуснеше, и след това се мъчеше да я успокоява, мъчеше се да намери начин да намали срама й и да повдигне сриващото й се достойнство.

Спомни си измъчения й смях на измъчените му шеги. Хайде, мамо, какви ги говориш? Нали и ти правеше същото за мен, не помниш ли? Спомни си отчаянието, когато осъзна, че тя само се преструва, че я е накарал да се чувства по-добре, за да може той да се почувства по-добре, спомняше си го като един от черните мигове, в които разбра, наистина разбра, че тя ще умре.

През повечето време се държеше мъжки, но все пак понякога фасадата изведнъж се пропукваше и изведнъж, без всякаква причина, тя започваше да плаче. Страх ме е, сине. Страх ме е. Виж ме, голямата смела майка.

Затвори очи и разтри слепоочията си. Удивително беше колко ясно си спомняше отделни моменти, отделни образи, останали живи в съзнанието му. Минаваха месеци, години, без нищо от това ужасно време да изплува, и ето че изведнъж всичко се върна за част от секундата.

Да, мъчеше се да я гледаш в очите, докато плаче, докато я лъжеш как всичко ще се оправи. И след това ревеше, докато заспиш от изтощение, защото всички, които си обичал, умират и не можеш да понесеш повече. Само че трябваше. Длъжен беше. Защото нямаше кой друг. И това беше удобно, нали, копеле гадно!