Бари Айслър - Алгоритъм

Бен изчака, знаеше, че ще има още едно предупреждение, и използваше допълнителните секунди, за да помисли, да даде на очите си повече време да свикнат с мрака, в който щеше да се озове без очилата за нощно виждане.

Разбираше естеството на грешката си. Бе предположил, че ще устроят засада на Алекс, цивилен. Вместо това те се бяха подготвили за професионалист, за него, и бяха съобразили тактиката и позициите си с това. След като бяха изгубили двама при „Четири сезона“ сутринта, вече бяха разбрали, че ще срещнат сериозен отпор. Бяха го надхитрили. И изиграли.

После се сети. Момичето. Дяволите да я вземат! И него също, задето беше свалил гарда. Тя беше много умна, по-умна отколкото беше нужно, за да разбере какво планира за вечерта. Беше се обадила след малката им заигравка в коридора. И нескопосаното претърсване в бара… беше се направила на глупачка като истинска професионалистка.

— Последен шанс да хвърлиш оръжието и очилата, иначе ще те убия.

Без да се обръща, Бен протегна глока встрани от тялото си, движеше се много бавно, сякаш се опитваше да увери мъжа в покорността си, но на практика даваше на затворените си очи ценни секунди да привикнат. Глокът падна на мократа трева с глухо тупване.

— Сега очилата. Бавно.

Празният кобур беше като дупка в стомаха му. От мисълта, че резервният пистолет беше у Алекс, му се доповръща. Бавно охлаби очилата и ги свали. Отвори очи. Виждаше горе-долу добре в тъмното. Но не достатъчно. Не още. Протегна очилата встрани и ги остави да паднат.

— Къде е този, който живее тук? — попита гласът.

Слава богу, че беше преместил Алекс в допълнителната стая. Сигурно бяха проверили тази, в която момичето знаеше, че спи. Все пак беше нещо, но нямаше да изтрае дълго. Само след няколко часа Алекс щеше да се събуди и вероятно да почука на вратата на Сара. Ако Бен не го предупредеше, с него беше свършено.

Не отговори. Мъжът му беше дал три шанса за пистолета и очилата. Сега, когато Бен беше без оръжие и не виждаше добре, онзи сигурно отново щеше да бъде поне толкова търпелив.

— Къде е той? — попита гласът.

— Не знам — отвърна Бен.

— Не искаме да му сторим нищо лошо. Има нещо, което ни трябва. Ако ни го даде, ще го пуснем. Съвсем просто е.

Ако не беше на косъм да го изкормят с един изстрел, Бен щеше да се разсмее. Знаеше какво прави мъжът: помагаше му да приеме, че трябва да предаде Алекс. Не ни ли помогнеш, мъртъв си — гласеше скритият подтекст. — Помогни ни и на брат ти няма да се случи нищо лошо. Лесно, нали?

— Наистина не знам — отвърна Бен. Завъртя очи наляво, после надясно. Най-после виждаше под слабата лунна светлина. А и знаеше разположението, знаеше го наизуст.

— Ще ти кажа какво ще направим — продължи гласът. — Съобщаваш ми къде е. Аз се обаждам по телефона. Едни хора отиват да говорят с него. Двамата с теб чакаме тук, къщата е приятна и уютна. Когато хората се обадят и ми кажат, че са взели каквото им трябва, всички се разотиваме по живо по здраво. Как ти звучи?

Този път Бен наистина се засмя.

— Като приказка.

Беше на пет крачки от ъгъла на къщата, пропаст, която в настоящия момент изглеждаше широка колкото Гранд Каньон. От другата страна имаше нещо, което можеше да използва. Ако беше още там, разбира се. Ако го нямаше, дори и да успее да завие зад ъгъла, беше мъртъв. Но Алекс не беше променил нищо в имота. Пък и в крайна сметка, това беше единственият шанс на Бен.

— Слушай, приятел, положението ти е лошо, знам. Но така става. Може и да те будалкам. Може и да не те будалкам. Но бъди сигурен в едно. Когато те попитам пак, само още веднъж ще те попитам, ако не ми кажеш нещо, което да ми е от полза, последното, което ще видиш, ще е облакът на мястото на вътрешностите ти.

Без да се издава с нищо, Бен се приготви да тича по-бързо, отколкото някога беше тичал през живота си. После се разсмя, дълго и силно, с увереност, която изобщо не чувстваше. Смехът беше не на място и напълно абсурден и колкото и добър да бе другият, щеше да му отнеме няколко ценни мига да го осмисли.

— Нещо смешно ли има? — попита гласът.

— Да. За мен. Той е на дървото, точно над главата ти.

В мига, в който последната дума излезе от устата му, Бен се стрелна към ъгъла, сякаш го бяха изстреляли с топ. И успя. Смехът, мигновеното отместване на погледа нагоре към дървото и добрата стара мълниеносна реакция — свършиха работа. Бен се стовари по корем върху верандата, все едно се плъзгаше в трета база, и чу гърмежа на тауруса зад гърба си, усети как оловото профуча във въздуха точно над главата му. Претърколи се по-близо до къщата, изправи се на крака и се хвърли отново напред.