Бари Айслър - Алгоритъм

И какво щеше да прави сега? Той ли я беше направил, или тя сама се бе направила по някакъв начин съучастница? Учила беше наказателно право през втората година от следването си, но го изтри от ума си пет минути след като се дипломира и си взе изпита за правоспособност. Не знаеше колко е лошо положението за нея от правна гледна точка. И правото можеше да се окаже последната й грижа.

Наясно беше, че Бен не й вярва. А и как само я гледаше, как уж небрежно се приближи да види какво има на екрана на компютъра й… страх го беше да не превърти и да не иде в полицията ли? И какво щеше да направи, ако тя го стори?

Можеше да се справи по два начина. Да си държи устата затворена и да се надява, че всичко ще се нареди някак. Или пък да подходи директно към проблема.

Напусна хотела и се отправи на север по „Стоктън“. Нощта беше студена и ясна и полумесецът висеше ниско на небето. Китайският квартал бе притихнал, повечето от магазините — затворени, скрити зад нагъната ламарина. На някои от жалузите имаше врати, няколко още не бяха спуснати и тя мярна семейства, които вечеряха, и приятели, играещи на карти, долови аромата на варен ориз и сладкиши и смеха и разговорите на мелодичен език, който й се прииска да разбира. През някои от вратите се виждаха стръмни тесни стълби, които се извисяваха нагоре. Почуди се към какви ли стаи водят, кой се качва и слиза по тях от сутрин до вечер, какъв живот водят по тайните места на върха им.

Мина покрай стенопис в чест на китайците, строили железницата. Поставените отдолу хартиени фенери премигваха, разлюлени от вятъра. Зави надясно по „Пасифик“, гледаше нагоре към дървените къщи, балконите им бяха боядисани в зелено и червено, стрехите извити нагоре в азиатски стил. Един старец затваряше магазина си, билкарница, на витрината имаше изложени стъклени буркани, пълни със страховити екземпляри, които можеше да идват от земята, от морето или пък от друг свят. Махна и й се усмихна с беззъбата си уста, докато минаваше, и тя кимна и му се усмихна в отговор.

Излезе на „Кълъмбъс“ и спокойствието на сънливата вечер в Китайския квартал рязко свърши с потока от коли и неон на Норт Бийч. Ето го „Джаз ет Пърлс“, клубът беше на първия етаж, прозорците гледаха към улицата и над вратата имаше червена козирка. Пресече улицата и влезе вътре, обясни на портиера, че няма резервация, но има среща с приятел… можела ли само да хвърли един поглед вътре?

Мястото беше малко, побираше трийсетина души, дебел мокет, червеникаво осветление и малки кръгли маси с бели ленени покривки. Чувствена черна жена пееше „Нийд Май Шугър“ в акомпанимент на пиано и бас китара и публиката въодушевено потропваше с крака в такт. Бен го нямаше. Може да беше отишъл до тоалетната? Изчака пет минути и после се отказа, изненада се колко разочарована остана. Ако не се разбереше с него, ако не изяснеше нещата, не знаеше, как по дяволите, щеше да заспи довечера.

Тъкмо завиваше наляво по „Кълъмбъс“, мислеше си да хапне нещо в „Кафе Праг“, преди да открие някой „Уолгрийн“ или друг магазин, отворен вечерта, откъдето да си купи бельо и разни други дреболии, когато някой извика името й. Огледа се, не видя никого. Мина един автобус. Въобразяваше ли си? После го чу отново. Вдигна глава и видя Бен на прозореца на втория етаж на „Везувио“.

— Качи се — извика той.

Усети странен прилив на удоволствие, не можа да си обясни точно защо — вълнение, облекчение? — и пресече улицата.

Още с влизането й хареса. Стори и се странно, че живее в Сан Франциско, а никога не беше стъпвала във „Везувио“, но и в Алкатрас 11 11 Някога строго охраняван затвор, превърнат днес в музей. — Б.пр. , не беше ходила. Беше от популярните сред туристите забележителности, за които си мислиш, че вечно ще бъдат там и все някога ще посетиш. Не че бързаше особено. Във въображението й мястото беше по-скоро музей на битничеството, отколкото истински бар, в който някой може да иска да пийне нещо, но атмосферата я впечатли с автентичността си и Сара се зарадва, че е сбъркала.

Качи се на втория етаж и мина по балкона, който гледаше към бара отдолу. Таванът беше нисък, може би едва на два метра, боядисан в тъмнокафяво или черно. Влизаше някаква светлина от улицата, но иначе беше толкова тъмно, че усети как присвива очи. Няколко трудно различими компании говореха и се смееха около масите в сепаретата. Различи очертанията на Бен до прозореца, осветени от неоновата реклама на „Тоска Кафе“ от другата страна на улицата. Седеше далече от масата си, стъпил здраво на пода с двата крака. В него имаше нещо, което изглеждаше винаги… готово. За какво, не знаеше.