Бари Айслър - Алгоритъм

Мислеше, че е придрямал двайсетина минути, но когато се събуди, от слабата светлина, която проникваше през прозорците, разбра, че е спал много по-дълго. Погледна си часовника. По дяволите, наближаваше шест часът. Беше спал близо три часа. Вероятно още беше на истанбулско време. Но беше доволен. Явно имаше нужда от сън.

Отвори вратата и надникна. Алекс и Сара още бяха пред компютрите си. Влезе и разтърка лице.

— Нещо?

Алекс поклати глава.

— Не, още нищо.

Бен кимна и влезе в банята. Взе душ и си облече риза. Преди да излезе от банята, скри ключ-картата от третата стая в едно чекмедже. Щеше да се обади на Алекс и да му каже по-късно, когато момичето не можеше да чуе.

Влезе обратно в стаята. Все още работеха на компютрите. Добре.

— Има джаз концерт в „Пърлс“ на „Кълъмбъс“ — каза им. — Отивам да послушам и после се връщам обратно.

— Откога слушаш джаз? — попита Алекс.

Бен го погледна.

— Кога за последен път сме говорили за музика?

Взе разстоянието до ъгъла на „Кълъмбъс“ и „Бродуей“ за петнайсет минути пеша. Можеше да успее и за пет, но искаше да се увери, че никой не го следи. Не отиде в клуба. Истината беше, че не разбираше изобщо от джаз, Ким Нали и тем подобни, и ако Сара, която му изглеждаше все по-прозорлива, го бе поразпитала малко, щеше да открие доста подозрителна празнина в музикалните му познания. Но тя не го направи. Номерът мина.

Пресече улицата, обърна гръб на клуба и влезе във „Везувио“, древния бар на битническото поколение в съседство до също толкова прочутата битническа забележителност — книжарницата „Сити Лайтс“. „Везувио“ беше един от баровете, в които едно време Бен успяваше понякога да се промъкне с приятелите си от гимназията. Огледа се наоколо и изпита странното усещане, че се е върнал назад във времето. Мястото изобщо не се бе променило — дългият дървен бар и уютно насъбраните една до друга маси, полилея — с приглушена светлина и абажурите по стените те караха да се чувстваш така, сякаш си влязъл в тайна пещера; трофеите от онази епоха оставяха светли петна по стените, опушени от цигарен дим. Във въздуха се долавяше мирис на бира и кафе. Все едно беше преди двайсет години и за миг контрастът с настоящето беше почти парализиращ.

Побелял старец в сив костюм от туид седеше в едно от сепаретата, пийваше си биричка, четеше вестник и изглеждаше като част от интериора, също като плочките на пода и редиците с бутилки зад бара. Бяха пуснали джаз за фон, пиано и саксофон се смесваха с неравните акорди от разговорите на хората, седнали на бара и по масите наоколо. Бен мина покрай тях, после се качи по тясната стълба в дъното на оскъдно осветения втори етаж.

Извади късмет. Едно от местата до прозореца, който гледаше към Керуак Али и „Кълъмбъс“ беше свободно. Седна, имаше идеален изглед към двукрилата врата и червената козирка на входа на „Пърлс“. Погледна си часовника. Седем часът. Ако нещо имаше да става, щеше да стане в следващия един час, два най-много. Дойде една сервитьорка и той си поръча кафе.

Ако момичето беше замесено, щеше да се обади на някого и да му каже къде може да открият Бен. Освен ако не беше убил всичките, в което се съмняваше, предполагаше, че имат още хора наоколо. Окажеше ли се прав, един или може би двама души щяха да се появят в „Пърлс“. Ако бяха двама, първият щеше да остане навън, за да са сигурни, че мишената може да забележи най-много втория. Ако беше един, много ясно, щеше да влезе и веднага да излезе, щом разбере, че Бен го няма. Ако се появяха, той щеше да излезе и да ги проследи, пък после щеше да импровизира.

Това, което търсеше, трудно подлежеше на описание, но — как се беше произнесъл Върховният съд за порнографията? — щеше да го разбере, щом го види. Мъжете щяха да бъдат нащрек и да се оглеждат наоколо. Израженията им щяха да бъдат преднамерено разсеяни, но поведението — съвсем целенасочено. Тъмни дрехи, невзрачни, без никакви издайнически надписи. Можеше да разпознае особения поглед в очите им дори от другата страна на улицата. Погледът в неговите беше същият.

Отпи глътка кафе, докато наблюдаваше колоните с коли, които се движеха нагоре и надолу по „Кълъмбъс“, и оглеждаше пешеходците. Небето превключи от тъмнолилаво на черно; улицата — от дневна светлина на неон. Към седем и половина „Пърлс“ започна да се пълни, главно с добре, макар и неофициално облечени двойки, които изобщо не представляваха интерес за него. Осем часът мина и замина, но Бен не видя това, което търсеше. Хубаво, щеше да почака до края на концерта. Дори и никой да не дойде, това не доказваше нищо. Жената пак можеше да е замесена; просто хората й не са се мобилизирали достатъчно бързо. В крайна сметка бяха загубили двама играчи сутринта. Възможно беше да им е трудно да съберат нов екип.