Бари Айслър - Алгоритъм

— Какво видя?

— Двама руснаци са били застреляни тази сутрин в Пало Алто. Обаче никъде не съобщиха, че са били руснаци. Разбрах го от другаде.

Последва пауза. Хорт каза:

— Не мога да не забележа, че се обаждаш от Сан Франциско.

— Просто минавам. Имам лични неща за уреждане.

— Няма да те питам дали имаш нещо общо с двамата мъртви руснаци.

— Добре, тогава няма да се налага да ти казвам.

— Преследваха ли те?

— Не. Не мен.

— Тогава защо мислиш, че има връзка?

— Не мисля. Просто… много станаха руснаците напоследък. Искаш ли имената им? Надявам се да ми кажеш малко повече за това кои са. Мисля, че са от руската мафия, но в публичното пространство няма нищо и вероятно ще мине време, докато полицията ги разпознае.

— Казвай.

Бен продиктува имената им. Хорт рече:

— Добре, веднага щом науча нещо, ще ти се обадя. Може да ми отнеме малко време. Още е адски мъчно да накараш ФБР и ЦРУ да споделят информация.

— Да, знам.

— Добра работа свърши в Истанбул, между другото. Сведенията сочат, че иранците са пощурели. Мислят, че са израелците.

— Това е добре.

— Да. Ще те уведомя за руснаците.

Бен затвори и се отдалечи. За миг се почувства някак без цел и откри, че се насочва към „Киърни“, една от прочутите стръмни улици на града. Все още имаше нещо, което не беше както трябва, но не можеше да разбере какво. Спря при Филбърт, точно под Койт Тауър, и погледна към града на запад. Това беше друго място, което обичаха като деца. За разлика от „Кълъмбъс“ и „Бродуей“, центъра на Норт Бийч, с ресторантите, клубовете, потока от коли и неона, горните квартали бяха тихи и почти изцяло жилищни. Спомни си как стоеше тук вечерно време, Транс американ Пирамид зад него и Койт Тауър над главата му, вслушваше се в шума на движението в далечината и наблюдаваше реката от фарове, която се лееше през моста Голдън Гейт, и имаше чувството, че може да има всичко това, не само този град, но още стотици други като него, които дори не си представяше, градове и места, които бяха само загатнати, но и някак си обещани от проблясващите квартали в нозете му и безкрайната тъмна шир на Тихия океан отвъд.

И тогава осъзна защо го тормозеше това, че беше в Сан Франциско. Когато идваше тук като дете, пътуванията винаги бяха забавни и вълнуващи, пълни с ентусиазъм, невинност и глупав оптимизъм. Беше израснал на Полуострова, където Алекс още живееше, и връщането обратно не беше дръпнало никакви противоречиви емоционални струни, може би защото беше закоравял. Сан Франциско явно беше друго нещо. Знаеше, че се бе променил, откакто беше напуснал района на Залива; беше преди близо двайсет години, а и кой не се променя за двайсет години? И с гадостите, които беше виждал и вършил, знаеше, че се е променил повече от останалите. Но завръщането го накара да осъзнае, че някогашният Бен не само се е променил, него всъщност го нямаше и сега за пръв път се беше замислил дали изчезването на някогашния Бен беше повод за тъга, даже за скръб.

Изкашля се и се изплю. Глупаво беше да се връща тук. Но Алекс не му беше оставил голям избор, нали така?

Тръгна обратно надолу по „Киърни“ и после пое към „Молинарис“, италиански деликатесен магазин, който обичаше преди, на ъгъла на „Кълъмбъс“ и „Вайехо“. Купи сандвичи и се отправи обратно към хотела, на влизане пак провери на рецепцията. Пак нямаше никакви обаждания. Но това не доказваше нищо. Момичето беше умно, виждаше го, дори сигурно се бе досетило, че той ще провери на рецепцията дали е използвало телефона в стаята си. Ако искаше да се свърже с някого, щеше да използва компютъра си.

Алекс му отвори. Видя торбата и каза:

— Страхотно мирише. Тъкмо стана дума за обяд — не мога да повярвам, че наближава три.

Бен им подаде сандвичите. Сара попита:

— „Молинарис“?

Когато той кимна, продължи:

— Хубав магазин.

Не му харесваше, че познава града. Това й даваше предимство.

— Някакъв напредък? — попита Бен.

— Още не — отвърна Алекс.

Седнаха на пода. Когато се нахраниха, Бен каза:

— Сара, имаш ли нещо против да легна в твоята стая? Трябва да поспя малко, а вие ще си говорите.

— Няма проблем — отвърна тя.

Той грабна чантата си и мина през свързващата врата, затвори я и врътна ключа зад гърба си. Почти се надяваше Сара да се възпротиви, да каже, че ще иде да пооправи стаята или да направи нещо друго, с което да оправдае подозренията му. Но нищо. Въпреки това се възползва от възможността бързо и тихо да претърси стаята. Пак нищо.