Бари Айслър - Алгоритъм

И коментарът за удара в Истанбул хич не му хареса. Да, наистина го даваха по всички новини. Тя беше иранка, интересуваше се от политика, нямаше как да не го е видяла. Но въпреки това.

Както и да е, щеше да измъкне Алекс от поредната каша, в която се беше забъркал. Не че той заслужаваше, но Бен щеше да го направи въпреки всичко, защото просто беше такъв човек, дори и Алекс да не го виждаше. А малкият му брат му беше дал ясно да разбере, че двамата вървят в комплект: трябваше да помогне и на момичето. За бога, трябваше да го предвиди. Съвсем в стила на Алекс: да го накисне, да го накара да му помогне и после да му каже: О, има и още една дреболия…

Като цяло даваше на ситуацията сговняващ фактор 9,8, но имаше и нещо хубаво в цялата работа. Ако момичето действително работеше за другата страна, можеше да я използва като канал за лъжливи сведения — иначе казано, като неволен двоен агент. Трябваше да е изключително предпазлив, защото тя разполагаше и с много точна информация за предаване — настоящото им местонахождение, примерно — но ако той успееше да контролира този неприятен аспект на нещата, можеше да я използва като примамка и да устрои капан на нейните хора. Замисли се как да го направи.

Накара Алекс да ги закара до „Уол-Март“ на Шауърс Драйв в Маунтин Вю. Там им избра по една вълнена шапка. Сара поиска да разбере защо.

— За да не ни разпознават толкова бързо и да не сме толкова лесни за запомняне. За всеки случай. Имаш ли нещо против?

— Просто питам — отвърна тя, — или трябва да се подчинявам безпрекословно?

Бен й метна една шапка.

— Просто се подчинявай.

Освен шапките взе и един предплатен телефон. На излизане вкара номера си на бързо избиране. Подаде го на Алекс.

— Това е, ако трябва да ми се обадите. Иначе не го използвайте, никакви други обаждания. Разбрано?

Те разбраха.

Когато отбиха от шосе 101 и поеха към Юнивърсити Авеню, което щеше да ги отведе до хотела, Бен рече:

— Не спирай на паркинга на хотела. Мини по следващата пряка вдясно, Манхатън Авеню, и паркирай там.

— Защо? — попита Алекс.

— Твоята кола и нейната кола са вече известни. Не искам…

— Името ми е Сара — обърна се да го погледне. — Използвай го. Престани да говориш за мен, сякаш ме няма. Грубо е.

Боже!

— Е, не искам да съм груб.

— Напротив, очевидно искаш да си груб, иначе нямаше да се държиш така. Затова ти казвам да престанеш.

— Слушам, госпожице!

Сара леко поклати глава, сякаш беше отвратена, после отново се обърна напред. Добре, може би беше прекалил малко с нея. Дори не знаеше защо го прави. Нямаше да му помогне да я използва за заблуда на врага, ако тя наистина играеше за другия отбор. Просто му лазеше по нервите. И без това все мъкнеше Алекс на гърба си, нямаше нужда и нея да нарамва отгоре.

— Твоята кола и колата на Сара са вече познати — повтори Бен. — Искам да съм сигурен, че тази остава чиста.

Сара отново се обърна да го погледне.

— Мислиш, че някой ни чака при хотела ли?

— Съмнявам се. Но както каза Алекс, аз го открих. Някой друг може да направи същото. Ако има проблем, най-вероятно ще чака при колата му. Не можеш вечно да седиш във фоайето на хотела, без да предизвикаш подозрение. Така че засега няма да се приближаваме до колата на Алекс и за всеки случай ще влезем предпазливо. Ясно?

Тя кимна и се завъртя. Алекс каза:

— Какво искаш да кажеш с това „засега“?

Бен отвори торбата от „Уол-Март“.

— Едно по едно. Сложете си шапките.

Тримата си нахлупиха шапките. Бен си сложи и ръкавиците. Винаги беше по-лесно да се облечеш за операция, когато е студено.

Слязоха и тръгнаха пеша, замижаха срещу лъчите на сутрешното слънце, които прорязваха пространството между сградите покрай тях. Манхатън Авеню не беше подходящо име: в действителност представляваше тиха улица с три платна, отстрани с няколко малки жилищни комплекса с ниски наеми и обща пералня — свидетелство за това какво беше представлявал кварталът в миналото, преди да бъдат издигнати в съседство лъскавият хотел и бизнес комплексът. Бен ги поведе към главния вход и тримата влязоха в хотела, той непрекъснато се оглеждаше, докато вървяха. Не забеляза проблеми.

Мъжът с прошарена коса и тъмносив костюм на рецепцията махна на Алекс.

— Здравей, Алекс! Радвам се да те видя. На закуска ли днес?

— Здравей, Трейси! Не, оставам при теб този път. Ремонтират къщата ми.

Мъжът се усмихна.

— Радвам се, че си отседнал при нас.

Продължиха нататък.