Бари Айслър - Алгоритъм

Мъжът не отговори. Очилата му бяха изхвърчали и той наблюдаваше Бен с болезнена изненада, сякаш не можеше да разбере как беше станало всичко.

Бен ритна пистолета.

— Кто вы? — попита отново.

Пак никакъв отговор. Локвата кръв върху бетонния тротоар под тялото на мъжа се увеличаваше. Бен чу странно гъргорене и разбра, че го е прострелял в белия дроб.

— Кажи ми кои сте и ще ти извикам линейка — каза той.

Приглушеният смях на мъжа премина в задавяща кашлица.

Да, добре. Не го биваше да лъже в подобни ситуации. Огледа се. Никой не идваше.

— До свидания! — прошепна Бен и пусна един последен куршум в слепоочието на мъжа. Тялото му се разтресе веднъж, сякаш му бяха пуснали ток, и непреклонността, човешката цялостна същност изчезна и на мястото на човека остана само безжизнена купчина плът.

Бен клекна и пребърка джобовете му. Кучият му син имаше портфейл. Грабна го, като си каза Алилуя ! Провери и другия, и той имаше. Стига де, сигурно се шегуваш…

Мушна глава в колата им. Нямаше ключ в запалването и видя защо: контактът беше счупен. Бяха откраднали колата и палеха с жиците. Умно. Описание на колата или на номера отзад щеше да е излишно.

Нищо друго. Нито спринцовки, нито колани за връзване, нищо. Значи не бяха дошли да отвличат Алекс. Щяха да го гръмнат и да си заминат. И да ги видеше някой, щеше да каже, че са били двама души с тъмни очила и кола, която не вършеше работа. Неразрешено убийство, което полицията най-вероятно щеше да свърже с наркотици, защото подобно нещо се беше случило с клиента на убития само преди няколко дни. Бен погледна към двата трупа и си помисли: Повече късмет следващия път, глупаци!

Прибра глока в кобура и се запъти към затворения служебен вход, който излизаше на Манхатън Авеню. Прехвърли се през металната порта и ходом извади мобилния си. Алекс вдигна веднага.

— Аз съм. Не се връщай в хотела. Вървя на север по Уест Бейшор, успоредно на магистралата. Знаеш ли къде е?

— Разбира се.

— Добре. Връщаш се от Удленд до Юклид и по Юклид до Уест Бейшор. Карай нормално.

— Защо да не карам нормално? Какво става?

— Всичко е наред, просто прави каквото ти казвам.

Затвори. След две минути чу, че зад него се приближава кола. Погледна назад, готов да извади глока, но беше Алекс.

Той спря до него и Бен се качи, каза „Тръгвай!“ още преди да е затворил вратата зад себе си.

— Какво стана? — попита Алекс.

— Просто карай. Внимателно и бавно. По Менло и после се качи на шосе 280. Ще ти разкажа в движение.

Сара се обърна и го изгледа.

— Имаш кръв по лицето — рече тя.

По дяволите, сигурно беше от удара с глава в лицето на Иван. Бен погледна в огледалото за обратно виждане и я изчисти с малко плюнка.

— Не е твоята кръв — рече Сара.

Той се усмихна, усети как му се завива свят, знаеше, че има десет секунди, преди да го втресе.

— Тази е най-добрата — отвърна.

— Какво стана, по дяволите? — отново попита Алекс.

Приближаваха се към една мивка на самообслужване на Оук Гроув.

— Отбий на мивката — нареди Бен — и отвори багажника. Трябва да изляза за малко.

Алекс спря в една от клетките. Бен изскочи от колата и извади истинските регистрационни табели от багажника. Смени тези, които беше откраднал и сложил, преди да иде да види Алекс в „Четири сезона“. Напъха крадените в чантата си и извади един неизползван пистолет, пак глок 17. Щеше да се отърве от използвания и от табелите по-късно, когато момичето го няма, за да не види къде са.

Качи се отново в колата и Алекс потегли.

— Смени номерата на колата? — попита Сара.

— Налагаше се. Хората наоколо сигурно са чули изстрели. Сигурен съм, че доста са наизлезли по прозорците. Може някой да е видял как ме прибирате, нищо че беше на няколко пресечки от мястото, от което се чуха изстрелите. И като нищо да е записал номера на колата. Няма нужда да поемаме такъв риск.

— Изстрели? — обади се Алекс. — За бога, Бен!

— Откъде се сдоби с табелите? — попита Сара.

— Взех ги назаем.

Алекс се обърна да го погледне. Очите му бяха ококорени.

— Ти… искам да кажа, застреля ли някого?

— Гледай си пътя, Алекс. Върши си твоята работа. Остави аз да си върша моята.

Алекс се обърна напред и рече:

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че това се случва.

— Двама бяха, амиго. Чакаха в открадната кола, паркирана точно до твоята. Мислиш, че са дошли да ти честитят рождения ден ли?

— Но ти само си ги видял, откъде може да знаеш…