Бари Айслър - Алгоритъм

— Добре. Както искате.

Алекс погледна към Сара.

— Можеш ли да изчезнеш за няколко дни?

Тя изпусна дълга въздишка.

— Може би, ако се разболея… ти беше болен, нали? Грип?

— До тази сутрин обаче — отвърна Алекс. — Озбърн ме видя на идване.

Сара направи опит да се усмихне.

— Предполагам, че може да съм се заразила от теб. А теб да те е повторило.

Алекс погледна към Бен.

— Ами ти?

— Какво аз?

Алекс въздъхна.

— Можеш ли да отделиш още малко време? Можеш ли да прекараш още няколко дни с нас?

— Не мисля, че се нуждаете от мен.

Алекс постави длани върху бюрото си, сякаш търсеше опора или се мъчеше да се успокои.

— Напротив, Бен, нуждаем се. Ние сме просто двама адвокати, както сам забеляза. Виждаш колко бързо ме откри последния път, когато опитах да се „скрия“. Някой друг може да направи същото. Трябва да се подкрепяме.

Бен погледна през прозореца. Стисна юмрук. Кокалчетата му изскочиха.

— Да се подкрепяме — повтори той.

Алекс го погледна.

— Точно така.

Бен кимна.

— Добре. Но вие вършите вашата работа, аз — моята. Вашата работа е да разберете каква е тази технология. Моята работа е всичко останало. Аз командвам. Не ми задавате въпроси. Не ми четете лекции. Правите точно каквото ви кажа. Вече сте в моя свят, не във вашия. Ясно?

Алекс се съгласи.

Бен погледна към Сара. Тя отвърна на погледа му — по дяволите, този е маниак на тема контрол — но не каза нищо.

— Разбрахме ли се? — повтори той отново.

— Аз те разбрах — отвърна тя.

— Да. И аз те разбрах. Дайте да ви видя мобилните телефони.

Сара си помисли: Сега пък какво? Но не каза нищо. Подаде телефона си. Алекс направи същото.

Бен ги изключи и ги хвърли в кожената чанта върху бюрото. Сара попита:

— Какво правиш?

— Не ми задавате въпроси — отвърна й Бен.

— Ще ти задавам, щом ми взимаш телефона. И само защото не трябва да ти задавам въпроси, не означава, че вечно ще се измъкваш без никакво обяснение.

Бен се разсмя. Искаше й се да му зашие един шамар.

— Знам, че ви е трудно да го приемете — каза той, — но някой се е набъркал сериозно в живота ви. В домовете ви и в службата. В колите, които карате. На местата, където ходите. Сега разбирате ли ме? Гарантирам ви, че ако аз ви преследвах, щях да се закача към телефоните ви, освен ако не ми предлагате още по-лесен начин за следене. Някой от вас има ли абонамент за аварийна помощ или нещо подобно към джипиеса на колата?

Сара кимна и видя, че и Алекс направи същото. Думата, която Бен използва толкова спокойно, „преследвам“, я смрази.

— Браво, поздравления. Ще се погрижа и за това. Казахте, че сте готови да изчезнете за малко, но не знаете как да го направите. Никой не е казал, че е лесно. Ще трябва да се откажете от някои удобства. Разбрано? Нуждаете ли се от още обяснения, или вече ви стана ясно?

Замълчаха за миг. Сара си даде сметка, че казаното от него има смисъл, но продължи да негодува срещу начина, по който го казваше.

— Какво да правим? — попита Алекс.

Бен погледна към Сара.

— Точно каквото ви кажа — отвърна той.

Отидоха до „Четири сезона“ с взетата под наем кола на Бен, Алекс караше, Сара на седалката до него, Бен отзад. Бен беше бесен. Беше се върнал преди дванайсет часа, а вече бе изгубил контрол върху положението.

Нямаше доверие на момичето. Явно се интересуваше от политика и нищо чудно да има чичо или братовчед в някоя от тайните служби. Щеше да й е много лесно да звънне един телефон — хей, чичо Ахмед, вземи хвърли един поглед на технологията, която се опитвам да патентовам. Нали ми каза да си отварям очите за такива неща? Да, може да звучи невероятно, но той знаеше, че иранските усилия за водене на война в киберпространството са съвсем реални.

И някой беше взел документите от кабинета на Алекс. Някой, който знаеше къде да иде или на когото бяха дадени много точни указания. Трябваше да е вътрешен човек. Кой друг можеше да направи връзката? И кой друг можеше да има мотив? Фактът, че тя твърдеше, че и нейните документи липсват, го направи още по-подозрителен.

Беше голям риск да я взимат с тях, но нямаше друг избор. Видя как я гледаше Алекс и му стана ясно, че кретенът е на крачка да се влюби. Е, не можеше да го вини. Трябваше да признае, че е привлекателна. Но, за бога, това момиче беше цяло наказание. Не биваше да казва нищо за Иран; това можеше само да го издаде. Но лицемерие и наивност в комбинация винаги бяха в състояние да го вбесят.