Джил Хатауей - Чужди очи

Чертите на господин Голдън омекват.

— Много мило, че казваш такова нещо, Вий. Но няма как да знаеш как се е чувствала всъщност. Депресията е коварно чудовище. Разяжда те отвътре. Смятам, че Софи страдаше дълбоко.

Забивам пръсти в слепоочията си и започвам да ги разтърквам с кръгообразни движения. Каквото и да кажа, няма да промени мнението на господин Голдън, освен ако не призная, че съм станала свидетел на убийството. Само за секунди е заел позицията на авторитетна фигура и декламира пълни глупости за неща, които няма как да знае. А аз си мислех, че е различен.

Изправям се възмутена.

— Има нещо гнило около смъртта на Софи. И възнамерявам да разбера какво.

Тръгвам към вратата, преди да успее да отговори, но изражението му ми е достатъчно — вдигнати вежди и увиснала челюст. Надявам се някой ден истината да излезе на бял свят и да се сети с какви глупости се беше опитал да ме забаламоса.

Когато отварям вратата, се озовавам лице в лице със Саманта Филипс, която се е вторачила в огледалцето на гърба на шкафчето си и нанася пудра върху предвзетото си носле. Поглежда първо мен, после бледо осветения кабинет, от който излизам. Очите й блясват доволно, вероятно при мисълта за слухове, които ще може да разпространи. Още преди да свършат часовете, всички ще шушукат за скандалната ми връзка с господин Голдън.

— Трупаш допълнителни кредити, а? — пита тя и се усмихва гадничко.

Смръщвам й се и се отдалечавам. Гласът й ми напомня за съблекални, лилави рокли и ръце, които пипат не където трябва.

— По-добре внимавай — подвиква тя след мен. — И Софи Джейкъбс си гукаше с господин Г. и виж докъде я докара.

Спирам рязко и се извръщам към нея.

— Какви ги дрънкаш?

Саманта затваря вратата на шкафчето си.

— Виждала съм я с него. В колата му. Казвам само да внимаваш. Подбира си ги младички. — Тя се врътва на токче и тръгва в обратната посока, без да спира да се подсмихва.

И тогава изведнъж се сещам. Та нали и аз съм ги виждала заедно. Именно Софи трепереше и плачеше на дивана в кабинета на господин Голдън. Едва часове преди да я убият.

Влизам със закъснение в часа по психология, но господин Голдън не ми прави забележка. Всъщност не ми казва абсолютно нищо, дори не ме поглежда, а продължава да говори за вътрешната и външната мотивация.

Оглеждам стаята и осъзнавам, че има само две свободни места — до Ролинс и до Зейн. И точно както в часа по биология, Ролинс ме поглежда, а после извръща очи.

Свеждам поглед, отпускам се на празното място до Зейн и вадя тетрадката. Господин Голдън обикаля, докато говори, и ту мушка въздуха с пръст, ту подръпва брадата си. Гласът му е някак изтънял и имам чувството, че е изгълтал двайсетина чаши кафе — изреченията му са съвсем несвързани. Хаотична поредица от думи.

Какво точно се бе случило тук в петък?

Защо Софи плачеше пред господин Голдън?

Той е добър учител и май разбирам защо човек би решил да му се довери. Може би Софи бе дошла за съвет, след като беше разбрала за Амбър и голата снимка. Може пък да е имала проблеми със Скоч и да е решила да се посъветва с Голдън.

А може би Саманта е права за първи път в живота си.

Или може би Софи и господин Голдън наистина са имали връзка.

Той е привлекателен по един зрял начин, напомня на Джони Деп. Не е изключено някое девойче да хлътне по него. А кой мъж не би искал да е със Софи? Та тя беше зашеметяваща.

Но беше дете.

Стомахът ми се обръща, като си ги представям двамата заедно.

— Добре ли си? — Нечия ръка подръпва ръкава ми и ме изтръгва от извратените мисли. Зейн се е привел към мен, така че усещам одеколона му, леко пикантен аромат.

Разпънал е тетрадката в скута си, уж си води бележки, но всъщност чете книга. Протягам врат, за да видя заглавието — „Нежна е нощта“ 10 10 Роман от американския писател Скот Фицджералд. — Б.ред. . Зейн ме хваща да надничам и се усмихва с леко смутена, крива усмивка.

Усмихвам му се в отговор и в лицето ми нахлува топлина. Приятно е да чувстваш нещо различно от страх. Приятно е да си мисля колко е готин Зейн с тази гъста руса коса, която пада в очите му, вместо да се чудя кой е убил Софи. Зейн се зачита наново, а аз се опитвам да се съсредоточа в думите на Голдън. Усещам нечий втренчен поглед от другия край на стаята. Ролинс май никак не е доволен.

След часа Ролинс се измъква, без да пророни и дума, но Зейн изчаква да напъхам тетрадката си в раницата.

— Добре ли изкара уикенда?