Джил Хатауей - Чужди очи

— Ъм. Не съвсем.

Той ми хвърля кос поглед.

— Наред ли е всичко?

— Ами, като изключим, че най-добрата приятелка на сестра ми умря, всичко е страхотно — отвръщам и едва тогава осъзнавам колко горчиво звучат думите ми. — Извинявай. Гадна седмица.

Той посяга към мен, сякаш да хване ръката ми, но после се отдръпва, несигурен дали е редно да ме докосва.

— Съжалявам.

Твърдо решена да не съм чак такава песимистка, опитвам да продължа разговора.

— А твоят уикенд как беше?

Зейн свива рамене.

— Ходих на концерт.

— Охо, така ли? Кой свири?

— Belly-Button Lint.

— Не съм ги чувала.

— Значи си късметлийка. — Той прави физиономия и пъха книгата под мишница.

— Готина ли е книгата? — питам.

Зейн се ухилва.

— Луд съм по Фицджералд.

— Така ли? Миналата година прочетох „Великият Гетсби“. Не ми хареса особено.

Останали сме последни в стаята. Господин Голдън реди листове върху бюрото си и се старае да даде вид, че не ни слуша.

— Нека позная. Чела си я в час по английски. Наложило се е да решаваш тест. А накрая е трябвало да напишеш есе от пет страници, в което да анализираш героите, символите, основната тема. — Той поклаща глава отвратено.

— Нещо такова — казвам и кимвам. Вярно, есето беше само три страници, но все пак…

— Уф, полудявам, когато учителите разпънат на кръст хубавата книга. Направи ми услуга. Прочети „Гетсби“ отново, но някъде навън, под някое дърво, по здрач. Ще видиш, че преживяването ще е напълно различно. Прочети само една глава, ако не ти допадне, но поне пробвай. Ще го направиш ли заради мен?

Изражението му е толкова сериозно. Никога не съм срещала човек, който така страстно да обича думите. Е, и Ролинс обича да пише, но го прави от потребност да изтъкне лицемерието, което ни заобикаля, а не от любов към езика. А Зейн така говори за Фицджералд, че ми напомня за собствените ми чувства към звездите. Как са по-големи от мен самата, от всички нас, и това ги прави прекрасни.

— Обещавам — казвам и направо изтръпвам, като виждам лицето му.

След часовете неколцина хлапета се мотаят из паркинга, убиват време преди тренировката по футбол или репетицията на театралния кръжок, или каквото там им предстои. Група момчета се е разположила в каросерията на един пикап и спорят чий ред е да купи бира следващия уикенд. Две второкурснички са седнали една до друга, всяка е взела по една слушалка и главите им се клатят в ритъм, който не мога да чуя.

Подминавам дървото, под което Софи обичаше да паркира малкия си „Крайслер Неон“. Така живо си представям усмивката й, трапчинките й. Широко отворените й очи. Тъмните резки върху всяка китка. Бялото листче, което ми се надсмива с фалшивите последни думи на Софи. Налага се да спра. Пускам раницата на земята и се облягам на дървото, притиснала длани върху клепачите си, за да накарам спомена да се махне.

Когато свалям ръце, виждам, че момичета са спрели да се поклащат. Гледат ме предпазливо и пазят дистанция, вероятно за да не ги заразя с лудостта си. Изправям се и се опитвам да си придам нормален вид, поне доколкото е възможно нарколептичка с яркорозова коса да изглежда нормално.

Отнякъде се стрелва нечия ръка и ме сграбчва.

— Ааааааа!

Ролинс изниква иззад дървото с виснала от устата цигара. Коженото му яке е разкопчано и отдолу се показва тениска на Decemberties 11 11 Американска рок банда. — Б.ред. .

— Хей, спокойно, аз съм.

Едва си поемам въздух и му хвърлям гневен поглед. Как е възможно цял уикенд да ме игнорира, особено предвид смъртта на Софи, а после да очаква да се държа, сякаш нищо не се е случило?

— Какво дебнеш иззад дърветата? — тросвам се. — Да не си решил да ми докараш инфаркт?

Двете момичета продължават да ме зяпат и Ролинс прави няколко крачки към тях, протегнал ръце със сгърчени като нокти пръсти.

— Буу!

Двечките се извръщат нервно.

После се обръща към мен с извинително изражение.

— Извинявай. Не исках да те плаша. Гадняра каза, че ще ми тръсне цял месец наказания, ако пак ме хване да пуша, така че всъщност се криех.

Не отговарям, понеже очаквам, че ще се извини, задето така внезапно си бе тръгнал в петък, или поне ще каже нещо за смъртта на Софи. Но вместо това, той се вторачва в обувките си и пъха ръце дълбоко в джобовете си.

— Какво ти стана по биология? Канех се да те питам следващия час, но май беше заета — казва той, като просъсква последната дума.

Ако не го чувствах толкова чужд напоследък, може би щях да му кажа истината — как не мога да се отърся от усещането, че светът е с няколко тона по-мрачен, откакто Софи загина. И че ме е страх от собствената ми сянка. Но ако действително искаше да знае, щеше да ми се обади. Можеше да ме придружи след пристъпа в часа по биология. Или да изчака пред кабинета по психология, вместо да се дразни, че говоря с някого, който поне се интересува как се чувствам.