Джил Хатауей - Чужди очи

— Татко!

През лицето му минава сянка на раздразнение, но мигом се стопява. Знам, че не обича да го безпокоят, когато работи на компютъра, което на практика означава всяка секунда, в която не е в болницата или пък в кухнята, наведен над поредния шедьовър.

Баща ми е модератор на един онлайн форум за хора, загубили любим човек в битката с рака. Има известна ирония във факта, че прекарва всичкото си свободно време да помага на непознати, докато двете с Мати се крием самотни в стаите си.

— Здрасти, татко. Къде е Мати?

— В стаята си, спи. Ще можеш ли да идеш с нея на погребението утре?

Премествам раницата си от едната ръка в другата. Внезапно непоносимо ми натежава.

— Ти няма ли да ходиш?

Той се размърдва неловко.

— Направих киш за семейството й. Занесох им го, докато беше на училище. Утре трябва да работя.

Стомахът ме заболява. Нямам никакво желание да видя лицето на Софи отново, но все някой трябва да иде с Мати. Някой трябва да се прояви като възрастен.

— Значи, ще ида. Уморена съм. Ще полегна за малко. Ще се видим на вечеря.

Изражението му се разведрява.

— Ще готвя задушено.

От мисълта за голямо парче месо ми става муи верде 12 12 Muy verde (исп.) — букв. „много зелено“ — Б.ред. — както би казала сеньора Гомез, — но се опитвам да съм любезна.

— Супер.

Влизам в хола и пускам раницата на пода. Взимам сватбената снимка на родителите ми от полицата над камината. Баща ми изглежда силен, щастлив, а майка ми направо свети. Взряна в снимката, се отпускам на дивана. Ако майка ми беше жива, щеше да знае какво да направи. Щеше да иде на погребението на Софи, да държи Мати за ръка и да направи всичко, което се очаква от една майка.

Явно ужасно ми се е спяло, защото се унасям, притиснала снимката до гърдите си.

Тичам през горичката зад къщата ни, а клоните дращят лицето и голите ми ръце. Тя е някъде тук. Не съм сигурна кого точно търся, но ми се струва толкова важно да я открия, че вените ми горят.

Трябва да я спася.

Нещо ми нашепва да тичам към потока. Виждам го отпред, водата блести на петна, където слънцето пробива клоните, за да я погали.

Когато приближавам, зървам нещо във водата, между падналите клони и камъчетата. Тук е плитко, вижда се нечия пола в червено и златисто. Цветовете изглеждат неестествено на фона на зеленото и кафявото. Бледа кожа под водата. Дълги кичури черна коса се вият около подпухнало лице.

Софи.

Кръвта шурти от китките й на тънки струи.

Падам на колене до ръба и извиквам срещу невъзмутимите дървета. Закъсняла съм. Отишла си е завинаги. Скривам лице в длани и заплаквам.

— Защо плачеш? — пита някой и аз отварям очи.

Тялото се е изправило!

Правя крачка назад в паника, но се подхлъзвам на някакъв корен и се просвам по гръб. Софи протяга към мен пръсти, които по-скоро приличат на животински лапи.

Отварям уста да извикам, но от гърлото ми не излиза нито звук.

Онова, което някога е било Софи, ме хваща за раменете и се привежда към мен. Надушвам дъха й, на гнило, на нещо сладко, което е започнало да се разлага.

— Какво има, Вий? Да не би да се чувстваш виновна?

Хватката й се затяга и имам чувството, че ноктите й ще пробият кожата ми. Очите й са черни, бездушни, съвсем различни от онези на милото момиче, което познавах.

— Да не би да ти е гузно, че не направи нищо, когато можеше?

Устата й разкрива ситни остри зъби. Достатъчно остри, за да разкъсат плът.

— Остави ги да ме наранят, Вий. И нищичко не каза. Нали така?

Разплаквам се, сълзите парят бузите ми.

— Съжалявам, Софи. Исках да ти помогна. Просто не знаех как…

— Глупости — просъсква тя. — Остави ме да умра.

Устата й висва отворена, сякаш челюстта се е откачила, и виждам единствено съвършените ситни зъби, които са на път да ме разкъсат на парчета. И знам, че го заслужавам.

Звънецът на вратата ме изтръгва от кошмара. Изправям се с разтуптяно сърце, убедена, че Софи идва ме сграбчи.

Динг-донг. Динг-донг. Динг-донг.

Не е Софи. Звънецът е.

Софи я няма. Софи е мъртва.

Лъчите на следобедното слънце падат косо през прашния въздух в хола към протрития дървен под. Изправям се с мъка и със залитане се отправям към вратата, като по пътя минавам покрай кабинета на баща ми. Главата му се поклаща в ритъма на музиката — явно твърде силна, за да чуе звънеца.

На верандата чака висок мъж със сериозна физиономия. Облечен е в полицейска униформа. По дяволите. Как са разбрали, че съм присъствала на убийството на Софи? Опитвам се да си придам спокойно изражение.