Джил Хатауей - Чужди очи

Лъжата, която не бе точно лъжа, но в никакъв случай не бе истина, излиза съвсем лесно от устата ми — същата, която използвах и пред госпожа Уилямс.

— Нищо ми няма. Напоследък не мога да спя. Насъбра ми се повечко стрес, нали разбираш.

Той присвива очи насреща ми и усещам как погледът му пробива смелата маска, която съм надянала.

— Ясно. А Мати как е?

— Ти как би се чувствал, ако най-добрият ти приятел умре? — Поглеждам го подразнено, досущ като госпожа Уингър, та да се усети колко е тъп въпросът му.

Той издържа на погледа ми.

— Предполагам, отвратително.

— Именно. Чувства се отвратително.

Стоим и се гледаме. Лицето му е безизразно.

— Защо не ми се обади? — питам накрая. — Няма начин да не си разбрал какво се е случило.

Свежда поглед. Виждам, че съм го сварила неподготвен. Очевидно е, че все повече се отдалечаваме, но не е очаквал да кажа нещо гласно. Всъщност напълно го разбирам. Обикновено бягам от конфронтациите.

— Не знам — отвръща и пристъпва на място. — Имах работа вкъщи. Пък и като си искала да поговорим, можеше да ми се обадиш.

Вдига очи към мен и този път аз извръщам поглед. Вярно е. Можех да му се обадя. Но не го направих. Да можех да протегна ръка, да го помоля за помощ, да му обясня какво се случва. Но всеки път виждам лицето на баща ми — изражението му, когато му разказах за плъзването, паниката в очите, твърдата убеденост, че съм полудяла.

Не бих могла да го преживея отново.

След дълго мълчание Ролинс вдига раницата ми от земята и ми я подава.

— Тежка е.

— Аха — измърморвам и я мятам през рамо. — Много е тежка.

Приисква ми се да каже нещо друго, нещо небрежно и забавно, така че всичко да си дойде на място. Но той мълчи и стърчи неподвижно. Така копнея за някогашната топлина помежду ни, но нещо се е счупило и колкото и да искам, не мога да го поправя.

Листата шумолят под краката ми, докато крача към къщи. Някои са упорити, вкопчили са се в клоните, но вятърът успява да обрули и тях. Един жълт лист се върти и танцува към земята точно пред мен.

Странно, колко красива може да бъде смъртта.

Веднага ми става гузно, че ми минава такава мисъл. Софи не изглеждаше красива. Изглеждаше изтощена и съкрушена, сякаш животът я бе надвил. Опитвам се да мисля за нещо друго, но тя отказва да напусне съзнанието ми, дебне ме. Някъде, в същия този момент, убиецът й продължава да си живее, убеден (или убедена), че му се е разминало.

Придърпвам якето си по-плътно, но вятърът прониква през тънкия плат. Дълги сенки плъзват от дърветата и пощенските кутии. Върху една обрасла с бурени морава лежи килнат настрани велосипед с три гуми. Толкова е стар и ръждясал, че хлапето, дето го е карало, вероятно е на път да завърши колежа.

Почти съм стигнала къщата — масленожълта, във викториански стил, със зелени щори. Баща ми плаща на едно съседско момче да събира листата и да ги трупа в тлъсти найлонови чували до бордюра. Личи си, че отдавна не е идвало — листата са покрили моравата, така че сухата трева дори не се вижда.

Отвън къщата ни изглежда съвсем обикновена. Ако минеш оттам, ще решиш, че вътре живее симпатично, стандартно семейство — с майка, любящ баща и две приятни, самоуверени девойки. И през ум няма да ти мине, че майката отдавна я няма, че бащата живее в непроницаема черупка, а едно от момичета е в състояние да се промъкне в съзнанието ти и да види всичко, което криеш от другите.

Внезапно ме обзема чувството, че някой ме наблюдава. Извръщам се рязко, но зад мен няма никого. Все същият сънен квартал, който познавам открай време. Пуста улица. Хората се гушат по къщите си, гледат телевизия, ровят се в интернет или приготвят вечеря. Но усещането не ме изоставя. Потръпвам, загръщам се по-плътно в дрехата си и изкатервам стълбите на верандата.

Баща ми си е в кабинета, приведен над лаптопа. В ушите му са втъкнати бели слушалки, но някоя и друга нота успява да се измъкне. Моцарт. Баща ми е пълна противоположност на майка ми, поне откъм външен вид. Нейната коса бе дълга и руса, неговата е тъмна и къдрава. Тя бе приятно закръглена, с пълни бузи. Той е сух, чак изпит. Обикновено е гладко избръснат, но днес брадата му е набола.

Пръстите му летят по клавиатурата, пъргави, припрени. Трака известно време, после спира и отпива от чашата с ледена вода, после подхваща наново.

— Хей, татко?

Но той е напълно потънал в своя свят, не спира да пише. Дръпвам едната слушалка от ухото му и подвиквам по-високо: