Джил Хатауей - Чужди очи

Няколко минути по-късно, докато плискам лицето си на мивката, звуковата уредба изпуква. Госпожица Ламб, секретарката, обявява със сълзлив глас колко много ще ни липсва Софи Джейкъбс. И че утре часовете ще свършат по-рано заради погребението. И че ако някой има нужда да поговори с някого, да знаем, че училищната психоложка си е освободила графика, за да ни поеме. Разсмивам се на глас горчиво. Ако тръгна да обяснявам на психоложката какво ме тревожи, щеше да се наложи да си разчисти графика за цяла година.

В обедната почивка избягвам пейките на игрището. Не искам да говоря с Ролинс, а от спомена за Скоч и приятелчето му, надвесени над снимката на Софи, ми се повръща. Вместо това се шляя безцелно из коридорите.

Минавам покрай кабинета на господин Голдън и го виждам да яде парче пица на бюрото си. Кабинетът му изглежда топъл и уютен. Усещам, че забавям крачка на прага, иска ми се да се свия на един от диваните и да заспя.

— Силвия? Добре ли си?

Подскачам при звука на гласа му. Държи парчето пица на сантиметри от устата си, явно се е канел да си отхапе, когато ме е зърнал в коридора.

— О, съжалявам. Аз просто… — Посочвам нещо надолу по коридора и се наканвам да си вървя.

— Не, почакай! — Той оставя пицата, изправя се и прави няколко крачки към мен. — Влез. Моля те.

Едва се сдържам да не въздъхна от облекчение и потъвам в уюта на стаята, отпускам се на един от диваните. Не бях осъзнала колко съм уморена. Направо смазана. Пръстите ми шават из джоба, стисват шишенцето провигил, пълно с безценния кофеин, но после се сещам, че господин Голдън може да докладва, ако ме види да дъвча шепа хапчета. Решавам да изчакам още съвсем мъничко.

Господин Голдън затваря вратата и потъва в един фотьойл. Няколко минути седим в мълчание. Точно от това имам нужда. От време да помисля. От пространство да съществувам. Напрежението бавно напуска раменете ми и аз се сливам с миризливия стар диван, превръщам се в част от чудатите реликви в колекцията на Голдън.

— Случвало ли ви се е понякога да имате чувството, че животът е твърде объркан, за да го изразиш с думи? — питам го накрая. Събитията от последните няколко дни са толкова непонятни, че са направо нереални, сякаш гледам филм. От който не мога да избягам.

— Непрекъснато — отвръща той и кимва.

Втренчвам се в олющения черен лак на ноктите си.

— Просто не мога да схвана как един човек е в състояние напълно да унищожи друг.

Мисля за извивката на ножа в ръцете на убиеца, оцапан с кръвта на Софи, и как Софи дори вече не изглеждаше като човек — беше поредният неодушевен предмет в стаята, лишена от всичко човешко.

— За Софи ли говориш? — Въпросът на господин Голдън е тих и предпазлив. Тонът му е съвсем противоположният на този, с който би го задала училищната психоложка. Съвсем не е клиничен. Липсват скритите мотиви. Просто е любопитен.

— Аха — въздъхвам дълбоко. Усещам как напрежението нараства в мен като язовир, чиято стена всеки момент ще се скъса. Може би има начин да поговоря за случилото се, поне отчасти. Без да навлизам в подробности, просто да освободя малко напрежение. — Беше приятелка на сестра ми.

Той се накланя към мен.

— Сигурно не е лесно. Как се справя Мати?

Чопля ноктите си.

— Не особено добре. Има чувството… че донякъде е виновна за смъртта й. Направила е нещо доста неприятно за Софи в деня на смъртта й.

— Лошо. — Господин Голдън потърква замислено брадата си. — Но никой не е карал Софи да се самоубие. Важно е да е наясно с това. Решението е било нейно. Случилото се е ужасно, но никой не е тикнал ножа в ръката й.

Ръцете ми рязко падат в скута.

Откъде знае за ножа? Нима са им разказали всички гадни подробности на събрание на учителите?

Той трепва леко и се дръпва назад.

— Осъзнавам, че вероятно ти звучи жестоко, Вий. Но самоубийството по същество е проява на егоизъм. Помисли си за родителите й. За приятелите й, които се чудят дали не са могли някак да го предотвратят. Каквото и да е сторила сестра ти, не е било достатъчно да накара Софи да посегне на живота си.

— Но Софи не е… — Някак успявам да спра, преди да заявя, че Софи не се е самоубила. Как бих могла да обясня, без да разкрия тайната си?

— Какво не е? — Господин Голдън се напряга, пръстите на ръцете му се свиват върху спортните панталони.

Моите пръсти започват да барабанят по крака ми от безсилие. Как да го накарам да разбере?

— Просто си мисля, че Софи никога не би направила нещо такова. — Сещам се за думите на майка й. — Беше силен човек, много по-силна, отколкото сама осъзнаваше.