Джил Хатауей - Чужди очи

В стомаха ми се надига топка ужас. Не искам да я слушам, но трябва да чуя и останалото. Трябва да разбера истината.

— Какво сте направили?

Мати замълчава за миг.

— Амбър изпрати снимката на всички от футболния отбор.

Скривам лице в шепи. Значи, това са гледали Скоч и приятелчето му на пейките — снимка на голото тяло на Софи. Едва ли е възможно да причиниш по-отвратително нещо на момиче, което мрази тялото си.

— Опитах се да я спря. Наистина опитах. Но нали я знаеш Амбър.

О, Софи. Бедната Софи!

Ето какво е крояла Амбър в съблекалните, за да постави Софи на мястото й. Сега вече сцената в спалнята на Софи — хлипането, отчаяните опити на майка й да я успокои — най-после придобива смисъл, от който ме заболява сърцето. Но въпреки всичко, знам, че Софи не се е самоубила. Някой друг го бе сторил.

— Мислиш ли… Мислиш ли, че заради това… — гласът на Мати пресеква.

Придърпвам я към себе си.

— Това няма нищо общо със смъртта й.

— Но — възразява Мати, макар гласчето й да е призрачно тихо. — Чух, че е оставила бележка. Написала е: „Не заслужавам подобно нещо“. Какво друго може да е имала предвид?

Спомням си бележката. Защо наистина убиецът бе решил да остави такава бележка? За да придаде правдоподобност на сценария със самоубийството? Какво го е накарало да избере точно тези думи?

— Не знам — казвам, мъчейки се да измисля някакво приемливо обяснение, което да няма нищо общо с психопат, убил най-добрата й приятелка. — Може би е говорела за живота си като цяло.

Иска ми се да можех да й обясня, че смъртта на Софи не е последица от глупавата им шега. Но щеше да се наложи да й обясня откъде зная, а дори в това състояние едва ли щеше да ми повярва.

Мати се отпуска обратно на възглавницата и дръпва розовата кувертюра върху главата си. Светлината от уличната лампа се прокрадва между летвите на венецианските щори. Ставам и ги затварям. На път към вратата, погледът ми попада на малката нощна лампа с форма на овца, която има от малка. Щраквам я и оставям вратата отворена.

Прокарвам четири таблетки кофеин с глътка безалкохолно, макар ръцете ми да треперят и пред очите ми да играят тъмни петна. Само така ще остана будна, ще избегна уязвимостта, която придружава сънливостта.

Учебникът по психология стои отворен на леглото ми, но не успявам да се съсредоточа върху различните теории за мотивацията. Изцъкленият поглед на Софи продължава да ме преследва. На всеки няколко минути наново преживявам ужаса от предната вечер.

Ужасът да стана свидетел на смъртта на Софи Джейкъбс.

Отвън нещо изпуква и кръвта ми се смразява. Дали не е убиецът? Дали е наясно, че съм станала свидетел на грозното му деяние, и идва да се отърве от мен? Смъквам се от леглото и се промъквам до прозореца. Налага се да впрегна цялата си смелост, за да надникна към задния двор. Няма нищо, освен обичайните сенки, които потръпват в нощта.

Най-после издишвам, спускам щорите и се връщам в леглото.

Почуквам по учебника с флумастера, с който подчертавам важните части, и осъзнавам, че трябва да предприема нещо. След като няма как да кажа на полицията какво съм видяла, ще трябва сама да разбера кой е убил Софи Джейкъбс — и защо. Напрягам мозъка си, напъвам се да се сетя за трилърите, които дават по телевизията.

Как постъпва героят от филмите?

Като че ли винаги тръгва от списък на основните заподозрени. Грабвам тетрадката си и обръщам нова страница. Сигурна съм, че ако запиша мислите си, ще се почувствам по-полезна. Сега. Откъде да започна?

Ами, на първо място Амбър. Уж една от най-добрите приятелки на Софи, но през последните два-три дни показа, че не притежава никакви приятелски чувства. А и колко странно, че така бе хукнала от къщата ни днес след обяд, без да каже и дума. Записвам името й. Почти съм сигурна, че е завиждала на Софи — ако не заради близостта със сестра ми, тогава заради вниманието на Скоч — едно от най-харесваните момчета в училище.

Аха, Скоч. Записвам името му и го подчертавам два пъти. Несполучил изнасилвач и завършен задник. Но пък какъв мотив би имал да убие Софи?

Елементите на загадката напълно се объркват в главата ми и сякаш ми се надсмиват. Едни с нащърбени ръбове, други с гладки. Уж би трябвало да паснат един в друг, но ми липсва нещо — най-важното парченце.

Припомням си предната нощ, как се бях надвесила над телескопа и гледах през лещата към съвършените звезди в ясното нощно небе. И как нещо ме бе проболо в бедрото, нещо остро в джоба ми.