Джил Хатауей - Чужди очи

— Ще ида да видя какво има във фризера — обявявам и се изправям. Срам ме е, че се чувствам обидена, задето онези бебета са по-важни от нас, собствената му плът и кръв.

— Не, Вий. Трябва ни истинска храна. Ще приготвя нещо. — Той се отдръпва леко от Мати.

— Недей, татко. Смазан си. Ще размразя малко пица.

Той ме спира с жест, хваща Мати за ръката и я дръпва към жълтата светлина на кухнята.

— Нищо ми няма.

Тръгвам след тях, ако не за друго, то поне да съм сигурна, че баща ми няма да заспи прав. Мати се качва на едно от високите столчета зад плота, аз се настанявам на другото. Заедно гледаме как баща ни завърта копчето на фурната и започва да вади неща от хладилника: яйца, масло, патладжан.

Да гледам как готви, ме успокоява повече от всякакви думи. Прокарва нож през лилавия зеленчук с професионална прецизност, реже тънки, равни филийки. Яйцата приятно пукват, когато ги чуква едно по едно в ръба на мивката. Всяко резенче патладжан потъва в яйчената смес, после в трохите хляб и внимателно поляга в тавичката. Накрая поръсва отгоре настъргано сирене и мушва тавичката във фурната.

Макар рецептата за прочутия патладжан с пармезан на майка ми да е записана в яркооранжевата тетрадка на рафта над мивката, баща ми я е приготвял толкова пъти, че вече няма нужда да проверява.

Тетрадката, изписана с почерка на майка ми, му служи като ориентир години наред. Рецепта за всяко затруднение, за всяко разочарование, за всяка сърдечна болка. Чрез нея установява контакт с майка ми, когато не знае как да постъпи, какво да каже.

Накрая се обръща към нас, неговите момичета, и едва тогава виждам сълзите му.

Баща ми седи начело на масата, както винаги, когато си е у дома за вечеря. Мати свежда глава, сплела пръсти пред лицето си, докато той казва молитвата. Аз си играя със салфетката.

— Благослови ни, Господи…

Забелязвам, че Мати върти златното кръстче на майка ми, онова, което е сваляла от врата си един-единствен път, когато се наложи да сменим верижката с по-дълга, понеже старата й бе окъсяла. Повтаря думите само с устни, но не издава нито звук. Как е възможно да вярва в Бог, който е в състояние да отнеме майка ни, да позволи дете като Софи да бъде убито по такъв жесток начин?

— И за благата, които ни даряваш в безмерната си щедрост чрез Исус, нашия Бог, амин!

— Амин! — измърморва Мати.

Въздъхвам шумно.

— Така. — Баща ми се изкашля леко и посяга към купата със зелен фасул. — Говорих с родителите на Софи. Смятат, че погребението ще е във вторник. — Той прокарва ръка през гъстата си черна коса, както прави, когато е напрегнат.

Протяга купата към Мати, която не понечва да я поеме. Пресягам се през масата, хващам я и прехвърлям няколко лъжици в чинията си, макар да нямам никакъв апетит.

— Зайо? Добре ли си?

Мати се е втренчила в нищото.

— Мати? — Гласът на баща ми прозвучава строго. Ако не го познавах толкова добре, бих решила, че е ядосан, а не притеснен до обезумяване. С думи общува далеч по-трудно, отколкото с кулинарните си творения.

Мати поклаща леко глава и очите й се спират първо върху мен, после върху баща ми.

— Май не съм гладна. Ще ида да си полегна малко, нали може?

Баща ми кимва, Мати бута стола си и тихичко излиза от трапезарията.

Той премества поглед върху мен. Старая се косата ми да пада върху цицината на челото, да не би да я види. Изобщо не ми се обяснява. Изобщо не ми се говори.

След известно време казва:

— Вий, трябва да хапнеш нещо. Станала си кожа и кости.

А не сме ли всички кожа и кости? Нима не сме само това? Та нали лично се уверих. Ужасяващата сцена от предната нощ продължава да се върти безспир в главата ми. Насилвам се да набода няколко шушулки и да ги натикам в устата си, макар никак да не ми се яде.

— Е, а ти как си? Тази седмица имала ли си инциденти? Нали си пиеш хапчетата?

Измънквам нещо уклончиво. Действително пия хапчета, но не провигил. Кофеинът е единственото, на което мога да разчитам в момента — да ме държи будна, да ме пази, за да не се плъзна обратно в света на кошмарите. Гълтам хапчетата едно след друго, откакто заварих Мати на пода в кухнята.

— Добре съм — казвам и с мъка преглъщам нова хапка зелен фасул. — Само дето се тревожа за Мати.

Той мълчи известно време. Очите му са сведени към чинията, после се плъзват към чашата с вода. Навсякъде, но не и към лицето ми.

— Нали не мислиш, че би опитала нещо… — Не успява да довърши изречението, но знам, че се тревожи да не би Мати да повтори стореното от Софи — тоест, онова, което всички си мислят, че е сторила Софи.