Джил Хатауей - Чужди очи

Не се чува никакъв звук.

Вдигам глава и виждам леглото. Определено е леглото на Софи, но сега различно на цвят. По-рано бе покрито със снежнобяла покривка. А сега е червеникавокафяво. И мокро. Ужасно мокро. Върху леглото лежи нещо. Софи. Мастиленочерната й коса обрамчва бялото й лице. Ръцете лежат безпомощно изпънати край тялото й, а на всяка китка е разцъфнал дълъг разрез.

Не.

Не.

Не е възможно.

И тогава виждам какво държа в ръкавицата си. Дълго сребристо острие.

О, по дяволите! О, не!

Кой е направил такова нещо? В кого съм се плъзнала? Но преди да успея да разбера, съзнанието ми излита от чуждото тяло.

Очите ми рязко се отварят и аз се изправям, опипвам краката си, главата си, лицето си, за да се уверя, че действително съм се завърнала. Светлината от уличните лампи блести в очите ми и за миг ме заслепява, докато не се сещам да се извъртя. Ставам на крака и се оглеждам. Телескоп, люлеещ се стол, купчина мръсни дрехи. Моята стая.

Какво се бе случило?

Очите ми попадат върху късчето хартия на пода — онова, което мислех, че Софи е залепила на вратата ни. Но ако беше тя, тогава щях да се плъзна в нейното тяло.

Но се получи друго.

Бях се плъзнала в друг. Зъл човек. Човек, който стискаше нож.

Споменът за Софи и разрязаните й китки ме разбужда окончателно. Трябва да се обадя, да се уверя, че нищо й няма. Само че нямам телефона й.

Но пък Мати и Амбър го имат.

Втурвам се през вратата надолу по тъмния коридор към стаята на сестра ми. Празна е. И леглото й е празно, омачканите чаршафи не крият никого. Двете с Амбър още не са се прибрали.

Поглеждам часовника. Почти полунощ.

Трябваше отдавна да са се прибрали, ако наистина са били на кино. Докато тичам обратно към телефона, изпадам в паника. Най-вероятно са решили да спят у Саманта.

„Всичко е наред — опитвам се да се успокоя. — С Мати всичко е наред.“

Набирам номера и чакам. Никакъв отговор. Набирам отново. Пак никакъв отговор.

Насилвам се да седна и да дишам спокойно. Нищо друго, просто да дишам.

За миг се чудя дали да не се обадя на баща ми. Странно е, че още не се е прибрал. Но за да е още в болницата, явно нещо се е объркало със сиамските близнаци, така че по-добре да не му звъня да го тревожа.

Тогава какво да правя?

Ако потърся домашния телефон на Софи, мога да се обадя на родителите й. Часовникът показва 12,03. Много е късно. Ще се ядосат.

Но после поклащам глава — все пак трябва да се обадя. Ако видяното е истина, някой трябва да помогне на Софи.

И то веднага.

Включвам лаптопа и изписвам фамилията на Софи — Джейкъбс. Само в нашия район са шестима. Нямам никаква представа как се казват родителите й. Ще трябва да карам наред.

Набирам първия номер. Никой не вдига.

При втория опит чувам раздразнен женски глас.

— Софи там ли е?

— Грешите номера — тросва се жената и затваря.

„Моля те, нека уцеля от третия път. Моля те.“

Чувам свободен сигнал.

— Ало? — предпазлив мъжки глас.

— Прощавайте, Софи вкъщи ли е?

— Вкъщи е, но спи, както и аз самият допреди малко.

— Моля ви, господине. Моля ви, проверете как е.

— За какво става…

— Моля ви, нямам време да обясня. Просто проверете дали е добре.

Чувам как мъжът оставя слушалката. Минава секунда, разтеглена до безкрай. После втора. И трета.

И тогава чувам писъците.

Сядам в леглото, замаяна и объркана. Разтърквам очи и изцапвам пръстите си със спирала.

Будилникът ми сочи, че е пладне.

Внезапно предната нощ нахлува в главата ми като кошмар. Кръв по белите чаршафи. Кръвта на Софи. И писъците. Ужасните писъци.

Линията бе прекъснала само след минута, но знаех, че тези звуци ще ме преследват цял живот. Няколко пъти опитах да се свържа отново, но даваше все заето. Явно бащата на Софи бе затворил и бе набрал Бърза помощ.

Седях в леглото безкрайно дълго, дъвчейки кофеинови таблетки, докато чаках Мати и Амбър да се приберат. Твърдо бях решена да не затворя очи, докато не се убедя, че сестра ми е в безопасност. Но не можеш вечно да бягаш от съня. Издебна търпеливо да смъкна гарда и ме засмука.

Сега се препъвам в завивките и тичам към стаята на сестра ми. Пак е празна. Къде ли е?

Чувам звук откъм коридора — някой повръща в тоалетната. Тичам към вратата, дърпам бравата, но е заключено. Думкам с всичка сила.

— Мати!

Звуците спират, колкото човекът отвътре да изграчи в отговор. Амбър.

— Престани да крещиш! Мати е в кухнята.