Джил Хатауей - Чужди очи

— Кой ти каза? — попита онази.

— Саманта — отвърна първата, — така че със сигурност е вярно. А и Скот разказал на всички. — Двете се разкикотиха.

Скоч Бекър, така го нарекоха. До ден-днешен е известен с прякора, който си спечели в нощта, в която за малко не ме изнасили. Всеки път, когато го чуя, едва се сдържам да не повърна.

След часа по испански пресрещнах Саманта в коридора.

— Ти видя всичко — казах й. — Видя, че Скот ме влачи към съблекалнята, но продължи да си пиеш пунша и не направи нищо. — Гласът ми трепереше и имах чувството, че ще се разплача, но за нищо на света не бих й доставила това удоволствие.

Саманта не помръдна, стиснала учебниците до гърдите си, свила устни. В очите й се четеше смесица от гняв, съжаление и страх. Очевидно се чудеше откъде знам, след като през цялото време съм била в безсъзнание. И я беше страх — от мен, от това, че знаех, че някак бях разбрала. После се врътна и побърза да се отдалечи.

Когато по-късно влязох в столовата, Саманта седеше в скута на Скоч. Всички от масата им ме проследиха с поглед, докато пълнех чинията си със спанак, кротони и салатен сос. Седнах на една празна маса до прозорците. И тогава Арчи, тоест Ролинс, дойде и седна срещу мен. Взел си беше пликче „Доритос“ и кутийка „Маунтън Дю“ 8 8 Марка безалкохолно. — Б.ред. . Погледна ме най-спокойно, сякаш присъствието му бе напълно в реда си, сякаш всеки ден седяхме заедно на обяд.

— Какво става? — ме попита. И оттогава сме най-добри приятели.

Не казах на никого за онази нощ. Може би трябваше. Вероятно трябваше. Но не го направих и настръхвам само от мисълта да говоря за това. Далеч по-лесно е да се преструвам, че нищо не се е случило. Лошото е, че все пак се случи. И че всеки ден го нося със себе си най-спокойно, сякаш присъствието му бе напълно в реда си, сякаш всеки ден седяхме заедно на обяд.

— Какво става? — ме попита. И оттогава сме най-добри приятели.

Не казах на никого за онази нощ. Може би трябваше. Вероятно трябваше. Но не го направих и настръхвам само от мисълта да говоря за това. Далеч по-лесно е да се преструвам, че нищо не се е случило. Лошото е, че все пак се случи. И че всеки ден го нося със себе си.

Просвам се върху леглото, без да си правя труда да се съблека, и отново превъртам в главата си разговора с Ролинс. Ще ми се да не се бяхме разделили така. Ами ако му бях казала истината? Ами ако ми беше повярвал? Дали фактът, че не мога да съм докрай откровена с Ролинс, означава, че всъщност не ценя приятелството му?

Въздъхвам и се обръщам на лявата си страна. Плакатът на „Портокал с часовников механизъм“ на стената ми блести под светлината на уличните лампи. Вторачвам се в него, но окото с гъстите черни мигли както винаги издържа погледа ми. Изправям се тромаво от леглото и прекосявам стаята до прозореца. Там ме чака старият телескоп на майка ми.

Тя обожаваше звездите. Макар да бе завършила английска литература, по думите на баща ми изкарала толкова часове и курсове по астрономия, че накрая записала втора специалност. И колкото и неуловимо да е всичко, свързано с нея — как ухаеше, нежните думички, които ми шепнеше, преди да заспя — това поне е истинско. Погледна ли през телескопа й, виждам точно това, което е виждала и тя. И така някак я чувствам по-близо.

Навеждам се и надниквам през окуляра. Въпреки светлинното замърсяване над нашия квартал, успявам да разгранича Поларис, Северната звезда, а оттам Голямата мечка и Малката мечка. Мама мечка и бебе мечка. Представата за тези две съзвездия, майката и детето, гушнати в небето завинаги, ми действа безкрайно утешително. Взирам се в тях, докато звездите не започват да се размазват, и почти спирам да дишам.

Нещо ръби бедрото ми през джоба на дънките. Вадя нещото и го разглаждам върху крака си. Страничката от календара, която Софи бе залепила на вратата ни. Започва да ми се вие свят, сякаш всеки момент ще изгубя съзнание. „О, не. Не искам повече.“ Образът пред очите ми започва да пулсира, коленете ми поддават и аз пропадам дълбоко, дълбоко в дупката.

Седя на бяло бюро, а пред мен лежи блокче луксозна хартия за писма. По страницата, подобно на паяци, пълзят думи, пъплят изпод химикалката, която стискам в облечената си с ръкавица ръка.

Къде ли съм се озовала?

И защо съм с ръкавици?

Думите, които изписвам, гласят: „Не заслужавам такова нещо“.

Изправям се и забелязвам розовите стени и снимките на балерини. Това е стаята на Софи.