Джил Хатауей - Чужди очи

Хуквам към кухнята, а босите ми стъпала шляпат шумно по дървените стълби. Трябва да намеря Мати, да й кажа, преди сама да научи.

Но когато стигам кухнята, виждам, че съм закъсняла. Мати седи на пода, облегнала гръб в шкафовете. Лицето й е смъртнобледо. Спиралата, стекла се по бузите й, е засъхнала като японски йероглиф. Стиска телефона с побелели пръсти.

— Мати? — казвам тихо.

Не дава вид нито да е чула, нито да разбира какво става.

— Мати. — Свивам се до нея върху жълтите плочки и увивам ръце около тялото й. Докосването ми сякаш я съживява и тя извръща лице към мен.

— Софи — прошепва. — Мъртва е.

Тялото й се тресе в прегръдката ми.

— Самоубила се е.

Образите от предната вечер ме заливат и аз отново пропадам в кошмара. Виждам широко отворените, мъртви очи на Софи. Усещам хладното острие в дланта си.

Не се е самоубила.

Друг я беше убил.

Нали видях всичко.

Докато успея да вдигна Мати от пода и да я заведа в стаята й, Амбър е изчезнала, оставяйки след себе си само локвичка повърнато в банята.

Слагам Мати да си легне и придърпвам завивките до брадичката й, сякаш е дете. Та тя действително е дете, напомням си. Няма значение колко ром пие, колко къси са полите й и колко често ми повтаря да си гледам работата, пак си е дете. Доказателствата са навсякъде около мен — колекцията й от еднорози на полицата, кутийката за бижута с балерина върху капака, ръката, която стиска моята, докато ме моли да не я оставям. Казвам й, че ще изляза само за секунда, да се обадя на татко, за да му кажа какво се е случило, но тя така трепери, че се предавам и оставам при нея.

Някъде към един часа чувам входната врата да се отваря. От долния етаж се чува нечий глас, извисил се в популярна песен. Ванеса, чистачката. Идва всяка събота да чисти с прахосмукачка, да търка пода и да бърше праха.

— Чук-чук — подвиква тя и отваря широко вратата на стаята на Мати. Облечена е в свръхтесни джинси и черна риза с дълбоко деколте, като че ли е тръгнала на танци, а не да чисти по къщите. Очите й се разширяват стреснато, когато вижда Мати в леглото с вид на смъртник. — Какво е станало?

Надигам се, така че да препреча погледа й, и отговарям само с устни: „Махмурлук“. Ванеса, която е студентка, кимва съчувствено. Измъква се от стаята и затваря вратата толкова тихичко, че едва чувам изщракването на бравата.

Когато Мати най-после заспива, излизам на пръсти от стаята и набирам телефона на баща ми.

Вечерта двете с Мати сядаме на стълбите в очакване входната врата да се отвори. Баща ми бе обещал, че ще се прибере до час, но вече наближава време за вечеря. Явно нещо се е объркало с близнаците. Нещо важно, щом се бави, когато у дома е толкова напечено.

Мати обляга глава на стената. На педя над главата й виси снимка в сребърна рамка — аз и тя, замръзнали във времето. Тя е на девет, аз съм на единайсет. Между нас се хили Мики Маус, но ние не успяваме да се усмихнем. Майка ни беше починала преди месец. Докато баща ми се луташе в най-мрачната част от необятната джунгла на мъката си, бе пратил двете ни в „Дисни Уърлд“ с родителите си. Защо на някого му бе хрумнало да документира онова пътуване и защо изобщо баща ми бе закачил снимката на стената, след като очевидно нещо важно липсваше, нямам представа. Може би е искал да докаже на себе си, че животът все пак продължава, дори след като съпругата му си е отишла, дори когато майката на децата му вече я няма.

Лявата ми ръка се спира нерешително над рамото на сестра ми. Иска ми се да я погаля, както бе направила майката на Софи, но някак не ми идва отвътре. Нещо в жеста ще бъде фалшиво. Не мога да й предложа утехата, от която има нужда. За да дадеш нещо, трябва да го имаш в себе си.

А в момента в душата ми е пусто.

С изключение на образа на мъртвото тяло на Софи. Само това виждам. Само това усещам.

Цял ден посягам към телефона и си представям как набирам полицията. Но после блокирам. Не се сещам какво да кажа. Не ми хрумва как да обясня.

Тъкмо се наканвам да ида в кухнята, да потърся нещо, което да пъхна в микровълновата, когато вратата се отваря. Баща ми застава на прага, преметнал сак върху шлифера си, с торбички под очите.

— Тате! — Мати скача и увива ръце около слабата му фигура. Той я прегръща, но в движенията му се долавя някаква скованост.

Очите му се вдигат към мен.

— Много съжалявам, момичета. В болницата изникна проблем. Мислехме, че едно от бебета има тромб. Беше на живот и смърт.