Джеръм Джеръм: За вредата от следването на чужди съвети

В една късна зимна вечер се разхождах по перона на Юстънската гара в очакване на последния влак за Уотфърд, когато забелязах човек, който яростно ругаеше един автомат. На два пъти той заплаши автомата с юмрук — струваше ми се, че в следващия миг ще го удари. Като се подчиних на естественото любопитство, тихо се приближих. Искаше ми се да разбера какво говори той. Човекът обаче чу стъпките ми и се обърна.

— Вие ли бяхте тука току-що?

— Къде именно? — отвърнах аз с въпрос, защото вече от пет минути се разхождах по перона.

— Тук, разбира се, където сега стоим! — озъби се той. — Да не мислите, че тук означава „там някъде“? — Явно, беше силно раздразнен.

— Възможно е и да съм минал край това място по време на принудителната си разходка по перона, ако това искате да знаете — рекох аз с подчертана любезност, защото ми се щеше да го засрамя за неговата грубост.

— Искам да знам — продължи той — с вас ли разговарях преди една минута, или не?

— Не, не с мен — отговорих аз. — Лека нощ.

— Сигурен ли сте? — не се отказваше той.

— Вижте какво! Един разговор с вас не може да се забрави бързо! — не издържах аз, защото неговият тон ме обиждаше.

— Извинете — неохотно измънка той. — Преди минута-две оттук мина един човек, с когото разговарях. Помислих, че сте били вие.

Аз омекнах малко. На перона нямаше никой друг освен него, а до влака оставаше още четвърт час.

— Не, не съм бил аз — отговорих любезно. — А той сигурно ви трябва за нещо?

— Да, трябва ми! — каза човекът. — Пуснах едно пени ей в този отвор — продължи, той, защото очевидно изпитваше нужда да излее онова, което се бе събрало в душата му. — Исках да получа кутия кибрит, но не получих нищо. Тъкмо разтърсвах и ругаех проклетия автомат, когато се приближи един с вашия ръст. Кажете, сигурен ли сте, че не бяхте вие?

— Абсолютно — отговорих. — Щях да ви кажа, ако бях аз. Е, и какво направи той?

— Той видя какво е станало или по-скоро се досети и ми каза: „Капризно нещо са тия автомати. Трябва да умееш да си служиш с тях.“ Отговорих му: „Трябва да ги съберат всичките и да ги хвърлят в морето, ето какво трябва!“ Бях вбесен, защото нямах нито една клечка, пък аз пуша много и постоянно ми е нужен кибрит. А той ми обяснява: „Понякога монетата засяда, а това означава, че тежестта й не е достатъчна и трябва да се пусне втора. Втората монета натиска пружината, а самата тя изскача обратно. По този начин получавате онова, което ви е нужно, а също и монетата си. Аз винаги правя така.“ Обяснението беше глупаво, но той говореше така уверено, сякаш е бил откърмен от този автомат. И аз, глупакът, го послушах! Пуснах нова монета — мислех, че е едно пени, но току-що открих, че е била монета от два шилинга. Този безмозъчен глупак е бил прав до известна степен — наистина нещо изскочи от автомата. Ако нямате нищо против — ето какво.

Той протегна ръката си към мен. Погледнах: пликче с карамели.

— Два шилинга и едно пени — добави той гневно. — Готов съм да го дам за една трета от цената.

— Може би сте пуснали монетата в друг отвор — предположих аз.

— Знам това и без вас! — отговори той, излишно рязко според мен. Изобщо той не беше от приятните събеседници и ако имах възможност да поговоря с някой друг, веднага бих го зарязал. — Не ме е яд толкова, че парите пропаднаха — голяма работа! Яд ме е на тези проклети бонбони. Ако ми падне сега тоя дръвник, ще му затъкна с тях гърлото.

Мълчаливо стигнахме до края на перона и се върнахме обратно.

— Има такива хора, да! — отново се разгневи той. — Непрекъснато се натрапват със съветите си. Страхувам се, че някога ще си докарам шест месеца затвор заради някой от тия типове. Имах някога едно пони. (Доколкото можех да преценя, събеседникът ми трябва да беше дребен фермер — в поведението му имаше нещо градинарско. Не знам дали разбирате какво искам да кажа, но докато разговарях с него, в главата ми непрекъснато се въртяха градинарски мисли.) Кончето беше хубаво, уелска порода. По-издръжливи животни от тях не съм срещал. Цяла зима понито пасе на воля, а в ранна пролет реших да се поразходя с него. Трябваше да отида по работа до Емършъм. Впрегнах го в каручката и го подкарах. До Емършъм има само десет мили, но понито се оказа упорито и когато стигнахме до града, цялото беше в пяна.

Пред вратата на хотела стоеше някакъв човек.

— Чудесно пони имате — каза ми той.

— Е, да — отговорих.