Джеръм Джеръм - За вредата от следването на чужди съвети

— Не бива да го пресилвате, младо е още — започна да ме поучава той.

— Изминахме само десет мили — казвам му аз. — Но през целия път трябваше да опъвам юздите. Сигурно аз съм по-изтощен от него.

Влязох вътре, свърших си работата и когато се върнах, видях, че човекът все още стои на същото място.

— Как ще вървите обратно? Ще изкачите хълма? — попита той.

Не знам защо, но още от самото начало тоя човек не ми хареса.

— Да, трябва да вървя в тази посока. А вие може би знаете как може да стигне човек до върха на един хълм, без да се изкачва нагоре? Кажете, ако знаете.

— Чуйте съвета ми — каза той. — Преди да тръгнете, дайте му чаша отлежала бира.

— Чаша отлежала бира? — учудих се аз. — Та то е въздържател.

— Това няма значение — махна с ръка човекът. — Дайте му все пак чаша отлежала бира. Познавам тези понита. Вашето е хубаво, но още не е обяздено. Дайте му чаша бира и то ще ви изнесе нагоре по-бързо от въжена линия. И нищо няма да му стане.

Има нещо странно в тия съветници. После се питаш как не си светнал такъв тип между очите и не си му натикал главата в най-близкото водопойно корито, но когато ти говори, го слушаш. Поръчах бира, наредих да я сипят в широка паница и я изнесох на улицата. Около мен веднага се събраха десетина души. Подигравки — колкото щеш.

— Джим, ти го отклоняваш от праведния път! — викаше един. — Сега то ще почне да играе комар. После ще ограби банката и накрая ще убие майка си. В поучителните книжки се казва, че всичко започва от чаша бира.

— Такава бира то няма да пие — подхвърли друг. — Тя е съвсем изветряла, все едно да пие вода от канавката. Дай му нещо по-прясно.

— А пура няма ли да му намериш? — попита трети.

— В такъв хладен ден за него ще е по-полезно да пийне кафе и да хапне препечен хляб с масло — хилеше се четвърти.

Вече се канех да излея бирата или да я изпия сам — що за глупост беше да напивам по този начин горкото четиригодишно пони, — но щом животното подуши какво му се предлага, веднага пъхна муцуната в паницата и излока всичко наведнъж, не по-зле от който и да е християнин. Аз скочих в каручката и съпроводен от одобрителни възгласи, потеглих бързо. Изкачихме благополучно хълма, но там бирата вече го удари в главата. Случвало ми се е неведнъж да водя пияни мъже до домовете им — едно доста неприятно занимание, трябва да ви кажа. Виждал съм и пияни жени — това е още по-лошо. Но с пияно уелско пони не искам да имам нищо общо, докато съм жив. Нали имаше четири крака, не падаше, но не беше в състояние да направи и две крачки по права линия, а и на мен не позволяваше да го направлявам. Каручката се мяташе ту на едната, ту на другата страна на пътя или заставаше напреко по средата. По едно време чух зад гърба си велосипеден звънец. Не посмях да се обърна — единственото, което можах да направя, бе да извикам на велосипедиста да не се приближава.

— Искам да ви задмина! — извика той, като се приближи.

— Няма да успеете — отговорих аз.

— Защо? — учуди се той. — На вас целият път ли ви трябва?

— Целият! Даже не стига. И нищо да не ми се изпречва!

Половин миля той вървя по петите ми, като ругаеше непрекъснато. И всеки път, щом му се стореше, че може да ме задмине, започваше да върти по-бързо педалите, но всеки път понито го изпреварваше и се изпречваше пред него. Човек би помислил, че го прави нарочно.

— Не те бива да го управляваш! — викаше велосипедистът и беше напълно прав, защото аз наистина не бях в състояние да направя каквото и да било. Душа не ми беше останала от умора.

— За какъв искаш да се представиш? — продължаваше той. — За цирков ездач? (Момчето беше простичко.) Трябва да е глупак стопанинът, който е поверил кон и каруца на такъв сополанко!

С това вече страшно ме ядоса.

— Какъв смисъл има да ми крещиш? — викнах гневно и аз. — Ето го понито, ругай него, щом искаш да ругаеш някого! На мен ми дойде до гуша и без помощта на твоя будилник! Казвам ти — махай се! Така все по-лошо става.

— Какво му е на понито ти? — попита той.

— Не виждаш ли — отговорих аз, — пияно е.

Това прозвуча глупаво, разбира се, но истината често изглежда неубедителна.

— Един от вас е пиян, това е сигурно — каза той. — Почакай, аз ей сега ще дойда да те измъкна от каруцата.

Де да беше можал да изпълни заплахата си! Какво ли не бих дал, за да се измъкна от тази проклета каручка. Той обаче не успя да улучи подходящия момент: Понито изведнъж кривна встрани. Велосипедистът изглежда, е бил твърде близко — чу се вик, отчаяна ругатня и в същия миг усетих как водата от канавката ме обля от главата до краката. След това добичето се понесе напред. Насреща се появи каруца, натоварена с виенски столове. Каруцарят дремеше. Що за навик имат тия каруцари — винаги дремят. Чудя се как нещастните случаи все още са тъй малобройни! Каруцарят сигурно така и не разбра какво го е сполетяло. Не можех да се обърна, за да видя какво точно става с него. Видях само, че полетя надолу. Когато се бяхме вече почти спуснали от хълма, един полицай се опита да ни спре. Чух го да крещи нещо за непозволена скорост. На половин миля до Чешъм налетяхме на цял клас ученички. Те вървяха две по две — в „крокодил“, както те го наричат. Момичетата и досега сигурно си спомнят случката, а възрастната учителка ги е събирала след това поне един цял час.