Джил Хатауей - Чужди очи

Страницата от календара, която стисках, когато се плъзнах в убиеца.

По дяволите.

Убиецът е идвал до нашата къща същия ден.

Убиецът. Момент. Та това късче хартия бе най-важната ми следа към убиеца на Софи. Трябваше да го намеря.

Хвърлям тетрадката и скачам на пода, тършувам като обезумяла. Но до телескопа няма нищо. Може пък да съм я ритнала под леглото в бъркотията. Опирам буза в килима и надниквам отдолу. Няма нищо. Дори прах. Ванеса е толкова педантична, че най-редовно мести леглата и чисти отдолу.

Ванеса!

Дали не беше хвърлила листчето, мислейки, че е боклук?

Надниквам в кошчето в стаята ми. Нищичко, освен найлоновия плик, който Ванеса е сложила за боклуците.

Хуквам надолу по стълбите. Понякога Ванеса изсипва малките кошчета в голямата кофа в кухнята. Стискам палци, отварям шкафа под мивката и накланям кофата, за да надникна вътре. Една-единствена обелка от банан. Тъкмо решавам да изляза на двора и да прегледам кофата за рециклиране, когато надушвам пушек.

О, не. Моля те, не.

Но още щом прекрачвам прага, надеждите ми да открия убиеца с помощта на листчето угасват. Баща ми стои самичък пред бушуващите пламъци в ямата за горене на боклука. Когато обезсърчена заставам до него, той се извръща да ме погледне.

— Стори ми се, че нощта е подходяща за огън — отбелязва. Отражението на пламъците играе върху лицето му и хвърля сянка върху онази половина, която е извърната към мен.

В часа по биология в понеделник очите ми се затварят, докато тече филмчето за сърдечносъдовата система. Минали са часове от последното хапче кофеин. На екрана кръвните клетки с широко отворени очи и ухилени миниатюрни личица танцуват и обясняват как си вършат работата. Сърцето се издува, изпълва се с рубиненочервена кръв, после се свива и изтласква кръвта в артериите.

Затварям очи и си спомням всичко.

Устните й са полуотворени, сякаш иска да каже нещо, но никога повече няма да продума. Черни коси, разпилени по бялата кожа. Кръвта се просмуква в покривката на леглото и очертава силуета й в алено.

Каква ли е била последната й мисъл? Чие лице е видяла за последно? Лицето, зад което се криех самата аз. Не успявам да си поема въздух. Преглъщам ли преглъщам, дълбоки, прогарящи глътки въздух, но пак не ми стига.

— Силвия! — Гласът на госпожа Уилямс идва някъде отдалече. Усещам как ръцете й ме стисват като менгеме, как ме разтърсва. Отнякъде се появява хартиен плик и аз го притискам към устата си и започвам да дишам дълбоко, за да овладея паниката.

Скоро огънят в гърдите ми утихва и пускам плика. Оглеждам се и виждам милион очи и зяпнали уста.

— Добре ли си? — пита госпожа Уилямс, приведена над мен.

— Аха, просто… снощи не спах много добре.

От другия край на стаята Ролинс улавя погледа ми, после извръща очи. Не сме разговаряли от петък вечерта, когато имах идеалната възможност да споделя какво става, но вместо това го отблъснах. През целия уикенд си мислех, че ще ми се обади, особено след като чуе за Софи. Но той така и не звънна. Ето затова не бива да се доверяваш на никого. Ще те изостави точно когато имаш най-голяма нужда. Като майка ми. И като баща ми.

Внезапно ми се приисква да се измъкна оттук, да остана сама.

— Искаш ли да идеш да пийнеш вода? — Госпожа Уилямс ми предлага възможност да се стегна, да не изглеждам чак толкова луда в очите на другите. Решавам да се възползвам.

— Ъм, май да.

Надигам се от чина, за да избягам от втренчените погледи, и тя слага ръка на рамото ми.

— Всички сме разстроени — казва тихо.

Кимвам и се дръпвам. Усещам погледите, докато се измъквам бързешком от стаята. Сега вече съм не само Смахнатата Нарколептичка, но и Момичето-което-получи-пристъп-на-паника-в-час-по-биология. Но съм сигурна, че няма да ме обсъждат през обедната почивка. Нали ще говорят за самоубийството.

В коридора се оглеждам и в двете посоки. Няма никого. Тоалетната е точно отсреща, но тези няколко крачки ми се струват безкрайни. Проверявам дали е празна и се заключвам в кабинката в дъното. Същата, в която заварих Софи в петък сутринта.

Главата ми пулсира. Разтърквам слепоочията си с пръсти и се втренчвам в надписа на вратата. „Почивай в мир, Софи.“ Протягам ръка и докосвам думите, студения метал. В петък Софи беше тук от плът и кръв, а сега от нея са останали само думи, издълбани в червената боя.

„Почивай в мир.“ В надписа се долавя нечия тъга, но изписан по този начин — „в мир“ — ми напомня за лудостта за кожата на Софи с цвят на слонова кост, разкъсана като хартия. Извръщам се и повръщам в тоалетната.