Джил Хатауей - Чужди очи

— А как е влязла, след като не сте се прибрали заедно?

— Оставих вратата отключена.

Мълчание. Вероятно полицаят драска нещо в тефтера си.

Облягам глава на коленете си и се опитвам да пресметна. Значи, никой не знае къде е била Амбър между единайсет в петък вечерта и следващата сутрин, когато лично я видях. Достатъчно време, за да… — за да какво? Да се промъкне в къщата на Софи? Да й среже вените? Да напише бележката? Абсурд. Нали? Може и да е ревнувала от Софи, но нима това я превръща в убиец?

— Значи, в петък вечерта изобщо не си говорила със Софи?

— Не, господине — сестра ми подсмърква.

— Тогава защо около полунощ някой се е обадил на родителите на Софи от вашия адрес и ги е помолил да проверят как е Софи?

О, божичко. Изобщо не ми беше хрумнало, че полицаите ще проследят обаждането. Това никак не е добре.

— Аз… Аз нямам представа за какво говорите — изломотва Мати.

Изправям се.

— Полицай Тийън, аз се обадих по телефона.

Той ме поглежда изненадано, сякаш вече е забравил за момичето с розовата коса, което му отвори вратата. Пристъпвам в хола. Трябва да измисля някаква правдоподобна лъжа. И то бързо.

— Мати не се беше прибрала още — обяснявам. — И понеже не знаех къде е, започнах да звъня наред. Мислех, че може да е у Софи. Затова помолих родителите й да проверят.

Чертите на баща ми се отпускат, но полицаят продължава да ме гледа съсредоточено. Накрая все пак отбелязва нещо в тефтера и се обръща към сестра ми.

— Добре. Още един въпрос, Мати. Знаеше ли, че Софи е бременна?

Ахвам и поглеждам Мати. Устата й е виснала и тя се е втренчила смаяно в полицая. Очевидно е, че чува за пръв път.

— Ясно. — Офицерът кимва и се изправя. — Благодаря ти много. Оценявам го. — Той стисва ръката на баща ми и тръгва към вратата.

Баща ми изчаква цели трийсет секунди, преди да се разкрещи.

— Купон, значи? В студентския клуб? Как изобщо ти хрумна? Не мога да повярвам, Мати. Какво обяснение ще дадеш?

Лицето на сестра ми се сгърчва под строгия му поглед.

— Съжалявам — проплаква тя. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.

Тя скрива лице в шепи и хуква по стълбите, като ме избутва от пътя си. Баща ми въздъхва и тръгва след нея, а отпуснатите му рамене показват, че предпочита всичко друго на тоя свят пред това да успокоява изпаднала в истерия тийнейджърка.

Аз се премествам на дивана, все още в шок. Софи е била бременна? Ясно, в петък сутринта всъщност е повръщала заради сутрешното гадене. А Скоч бе споменал на игрището, че е спал с нея. Явно той беше направил белята.

Но може би не Скоч е бащата. Ами ако Саманта е права и Софи действително е спяла с господин Голдън? Ако детето е било от него, би могъл да загуби много — например работата си, когато нещата излязат на бял свят. Възможно ли е толкова да държи на учителския си пост, че да извърши убийство?

Телефонът внезапно избръмчава в джоба ми и прекъсва размишленията. Разсеяно го вдигам.

— Хей, Вий. Какво става? — Гласът на Ролинс звучи напрегнато.

— Слушай, малко съм заета. Какво искаш? — Трепвам веднага щом думите излизат от устата ми. Звучат ужасно.

— Не бъди такава! Опитвам се да закърпя нещата.

Поемам си дълбоко въздух.

— Знам. Съжалявам. Само че тук нещата са доста изнервени. Допреди малко един полицай разпитваше сестра ми.

— Сериозно ли?

— Аха. Гадна работа.

И двамата замълчаваме.

— Виж, съжалявам, че от известно време не ти обръщам достатъчно внимание — подхваща той. — Но и на мен ми се случиха неприятности.

Замислям се как никога не ме е канил у тях. Какво ли става там?

— Искаш ли да поговорим?

— Не. Твърде лично е. — Гласът му е сподавен, сякаш отчаяно му се иска да ми разкаже, но нещо го спира да излее душата си. Знам какво му е. Ще ми се някак да го предразположа да сподели проблемите си, но нима имам право да го притискам, след като аз самата крия толкова тайни?

— Е, ако решиш да поговорим, знаеш, че съм насреща.

— Знам — отвръща той. — Хей, нали всичко е наред между нас?

— Напълно — отвръщам. — Какво ще кажеш утре да те заведа на погребение?

Мати мълчи на задната седалка в колата на Ролинс. Обикаляме паркинга в търсене на свободно местенце, но всичко е заето. Даже и местата за инвалиди. Налага се да паркираме на тротоара, на цяла пресечка от погребалния дом, и да изминем разстоянието пеша.

Вятърът разпилява косата ми и ме пронизва до кости. Обикновено не бих се поколебала да се сгуша в Ролинс, за да се стопля, но в момента отношенията ни са толкова крехки, като счупена кост, която още не е заздравяла напълно. Струва ми се по-безопасно да се държа на разстояние.