Джил Хатауей - Чужди очи

Зейн ми смига.

— Отива ти с опашки.

— Благодаря — отвръщам и успявам да се усмихна.

Очите му са толкова дълбоки и сини, че бих могла да се изгубя в тях.

Час по-късно лежа на дивана, стиснала чашата с кафе, а Зейн лениво отпива от своето само на сантиметри от мен. Виждам едното му коляно през раздраните джинси. Космите на краката му са меки и руси, точно като на главата му. Обзема ме желание да се пресегна и да го погаля по косата.

— Значи, и преди си живял в Айова Сити? — опитвам се да докарам секси дрезгав глас, но звуча по-скоро пискливо.

— Аха. Тук съм роден. Преместихме се в Чикаго, когато бях малък. Майка ми настояваше да се върнем тук. Без да се обиждаш, не си падам много по Айова. — Той се усмихва извинително. Зъбите му са толкова бели. Квадратната му челюст е покрита от едва набола светлоруса брада. Иска ми се да я усетя до бузата си, под устните си. Близостта му сякаш е стеснила кръгозора ми — виждам единствено лицето му.

— Малко хора си падат по Айова — отвръщам.

Зейн взима една снимка, на която сме аз, сестра ми и баща ми.

— Какво работи баща ти? — Той посочва снимката.

— Детски хирург е — казвам. — Днес трябва да оперира някакво хлапе, което се е родило с червата вън от тялото.

Зейн поклаща глава.

— Доста впечатляващо. Имам предвид работата на баща ти, не бебето с червата.

— Знам — казвам с известна горчивина.

— А майка ти? — И двамата свеждаме очи към снимката в ръцете му, към мястото, където би трябвало да стои майка ми, но я няма.

Малко съм изненадана, че има смелостта да зададе такъв въпрос, след като е явно, че майка ми или е мъртва, или е заминала някъде, където няма място за мен, но се сещам, че още в първия ден ми бе казал, че баща му е починал. Разговорът някак естествено върви в тази посока.

— Рак на панкреаса. Отиде си, когато бях на единайсет.

Той кимва, сякаш съм потвърдила подозренията му.

— Сигурно не е лесно, когато си на такава възраст.

Взирам се в чашата си.

— Не беше лесно. Тоест, не е лесно. А и баща ми през цялото време го няма. Общо взето съм се превърнала и в баща, и майка на сестра ми. Не се прибра дори когато разбра за Софи.

Зейн издава някакъв съчувствен звук.

— Знам какво е. И майка ми не е на себе си от години. Откакто баща ми умря, живее в свой собствен свят.

— На колко години си бил?

— Самоуби се, когато бях на три. — Равният му тон така ме смайва, че не успявам да продумам. — Всичко е наред — продължава той, сякаш иска да ме успокои, задето не съм реагирала както трябва. — Не го помня. Бил съм твърде малък. Но имам една снимка, на която сме само двамата. Люлее ме на люлката. И се усмихва широко, но само с уста, а по очите му личи, че не е щастлив. Направил го около месец след тази снимка.

О, божичко! Искам да върна разговора назад, да се озова обратно в нереалния, пухкав облак, на който се носех преди минути.

Срамежливостта ми се стопява, пометена от споделените тайни. Пресягам се и хващам ръката му, плъзвам пръсти между неговите. Той ме стисва здраво.

После оставя чашата си и извръща глава към мен. Дъхът му е сладък, въпреки кафето, но е примесен с нещо друго — може би тъга? Притисва устни в моите.

Ето какво е целувката. В нея има всичко, което ми липсва от толкова отдавна. Контакт. Разбиране. Топлина. И всичко това нахлува в мен така стремително, че имам чувството, че ще се удавя. Не мога да дишам. Без да се замисля, го избутвам. Очите му се изпълват с болка.

На мига съжалявам за стореното. Отварям уста да се извиня, но той вече се е изправил.

— Трябва да си вървя.

Изчезва, преди да успея да възразя. Отпускам се на дивана запъхтяна и осъзнавам, че бих дала всичко да върна времето, да върна целувката. И това ме плаши. Фактът, че нещо толкова прекрасно и неуловимо би могло да се сбъдне, ме изпълва с ужас, защото съм сигурна, че все някога ще го загубя.

Няколко часа по-късно лежа и прехвърлям каналите, току-виж намеря нещо достатъчно интересно, което да ме държи будна, докато Мати се прибере. Няма да е зле да скокна до горе да си взема хапчетата, но се чувствам изцедена, залепнала за дивана. Нямам сили да се катеря по стълбите. Не, ще си стоя тук, ще гледам телевизия и ще чакам.

Клошари? Не.

Пълна къща? Не.

Истинският свят? Не.

Спирам на научния канал. Тече някаква програма, според която светът съвсем скоро ще свърши, и това донякъде ме разведрява — поне убиецът на Софи няма да успее да ме накълца на парчета. Гласът на говорителя ми действа безкрайно успокояващо. Усещам, че сънят най-после ме надвива. И накрая се предавам.