Джил Хатауей - Чужди очи

Тъкмо отварям вратата, за да си вървя, и забелязвам нещо да проблясва на пода. Навеждам се и виждам, че е мъничка диамантена обеца — Амбър носи такива. Вдигам я и бързам да догоня Амбър, но не я виждам никъде. Пъхвам обецата в джоба си.

Погребението е свършило и хората се тълпят на групички във фоайето.

Забелязвам Мати сред групата на мажоретките, които мълчаливо се прегръщат, но не виждам Ролинс, затова излизам навън. Както и предполагах, той стои на няколко метра от погребалния дом, стиснал дискретно цигара зад гърба си.

— Всички твърдят, че Софи била бременна — казва той, дръпва бързо от цигарата и отново я скрива.

Въздъхвам.

— Аха. Полицаят спомена нещо такова вчера.

— Имаш ли представа кой може да е бащата? — Ролинс изпуска облаче дим.

— Имам няколко теории — отвръщам. — Но главният заподозрян е Скоч Бекър.

Ролинс пуска цигарата на земята и я размазва в цимента с тока на ботуша си.

— Боклук.

— Много си прав.

Нечия ръка докосва гърба ми и аз подскачам стреснато. Обръщам се и виждам разплаканото лице на Мати.

— Искаш ли да си ходим? — питам. Преди да дойдем, Мати се бе разридала, че не иска да ходи на погребение. Не искаше да гледа как спускат ковчега на Софи в земята. Напълно я разбирам.

— Всъщност — казва тя — май ще остана. Сам ще ме докара. — Тя поглежда назад и аз проследявам погледа й до Саманта Филипс, която стои и си играе с ключовете от колата. Когато вижда, че я гледам, лицето й някак угасва и тя се извръща на другата страна.

— Сигурна ли си? — питам.

Мати кима.

— Добре тогава, ще се видим вкъщи.

Гледам я как крачи обратно към групичката мажоретки. Странно как от всички, които се сбогуваха със Софи днес, само аз съм наясно как всъщност напусна този свят. Тази мисъл се загнездва в стомаха ми и натежава като торба цимент.

Ролинс стисва рамото ми.

— Да вървим.

Оставам да седя в люлката на верандата дълго след като Ролинс ме докарва до къщи. Не искам да влизам вътре. Къщата е толкова празна. Толкова тиха. Не искам да оставам сама със спомена си за Софи. Не искам да рискувам да заспя отново и да се изправя пред обвиненията й. А навън студеният вятър ме държи будна. Той и таблетките кофеин.

Изсипвам още няколко в дланта си, тикам ги в устата си и ги сдъвквам.

Вятърът профучава през клоните на високия дъб и събаря още няколко листа. С периферното си зрение долавям някакво движение на улицата. Високо русокосо момче с яркосиня блуза с качулка идва насам на скейтборд. Когато приближава, виждам, че е Зейн Хъксли. И че ме гледа. Стомахът ми се преобръща.

Спира пред къщата, хваща скейта във въздуха и прави няколко крачки към верандата.

— Здрасти — казва и личи, че му е приятно да ме види.

Кимвам и преглъщам кофеиновия прах, за да мога да отговоря.

— Здрасти. Не е зле да няма часове, а?

— Аха. Ходи ли на погребението?

— Ходих. Беше… нереално — казвам, неспособна да намеря по-подходяща дума за погребението на дете. — А ти какво правиш тук?

Прозвучава тъпо и мигом съжалявам. Сякаш не искам да е тук, а всъщност е точно обратното. Искам да говоря с някого. С някого, който не познава Софи, който не познава мен самата и не знае за нарколепсията и за цялата бъркотия.

За щастие, той се разсмива.

— И на мен ми е приятно да те видя. Живеем на „Арбър Лейн“, в другия край на улицата.

— В синята къща с дървената ограда? От доста време е обявена за продан.

Настъпва неловко мълчание. Опитвам се да се измисля нещо забавно или умно, каквото и да е. Не искам да оставам сама с мислите си.

Нов порив на вятъра профучава през двора и ме вледенява. Потрепервам.

— Хей, искаш ли да влезеш? Мога да направя кафе или нещо друго.

— Става. Малко е хладничко.

Ставам и отварям вратата, а той обляга скейта отвън и тръгва след мен. Влизаме в кухнята. Зейн дръпва една табуретка и сяда с лакти на плота. Вадя две чаши за кафе — едната с емблемата на университета в Айова, другата с надпис „Най-готиният татко на света“ — и ги поставям между нас. Зейн мълчи, докато правя кафето, и се сещам как аз самата мълчах на пода в тоалетната на погребалния дом, за да дам възможност на Амбър да се овладее.

Наливам димящата черна течност в чашите. В хладилника намирам половин бутилка обезмаслено прясно мляко. Изливам малко в чашата си, после слагам няколко лъжички захар. Бъркам в продължение на няколко секунди и отпивам.

Над ръба на чашата гледам как Зейн разбърква малко мляко в кафето си с пръст. Не мога да повярвам, че седи в нашата кухня. Присъствието му почти ме кара да забравя убийството, полуотворените устни на Софи с процедилата се струйка кръв. Почти.