Джил Хатауей - Чужди очи

Пуска някаква музика, която явно е подходящ фон за писане, настанява се зад бюрото си и включва компютъра — вероятно все пак иска да нареди някой и друг пасианс — и вдига краката си на един стол. Известно време всички мълчаливо се взираме в листовете. Накрая, един по един, съучениците ми свеждат глави над чиновете си и започват да пишат. Зейн написва една дума, после спира, написва още една. Саманта се е прегърбила над чина и пише с бясна скорост.

Започвам последна. Моливът ми се струва някак ръбат и твърд и направо ме боли, когато го държа. Осъзнавам, че го стискам с всичка сила. Какво искам да споделя за Софи? Какво чувствам?

Софи бе един от най-готините хора, които познавам.

Спирам. Струва ми се нередно да използвам „готин“. Готино казваш, че си изкарал уикенда, когато предпочиташ да не обясняваш. Готино е времето. Думата не означава нищо. Съвсем нищичко.

А какво всъщност искам да кажа за Софи?

Задъвквам гумичката на молива. Все пак заданието е анонимно. Обръщам молива и изтривам написаното.

Софи бе прекрасен човек и като външност, и като характер, но всички се отнасяха с нея като с боклук. Момичетата, които уж и бяха приятелки, започнаха да й обръщат внимание едва след като отслабна. Момчето, което харесваше, я прецака. И смъртта й съвсем не е това, което изглежда на пръв поглед.

Преди да успея да добавя още нещо, госпожа Уингър отново застава отпред и обявява:

— Времето изтече! Сгънете листовете и ги предайте!

Внимателно сгъвам листа си надве и го предавам напред.

Когато всички стигат до госпожа Уингър, тя ги разбърква, после тръгва между чиновете и ги раздава обратно, този път на други хора.

Слага един лист на моя чин. Не го докосвам.

Когато приключва, ни дава знак да разгънем листовете.

— Четете и отговаряйте — казва. — Искам да установите истински контакт един с друг.

Учителите са толкова тъпи. Мислят си, че могат да ни накарат да разголим душите си с някакво глупаво упражнение в час. При положение, че неписаните правила на поведение не допускат футболист да поздрави зубър по коридорите, нима наистина си мисли, че само за един учебен час ще станем приятели, като хлапетата от „Клуб Закуска“? Правя физиономия и разгъвам листа.

Става дума за едно момиче. Почти съм сигурен, че я харесвам. Тоест, определено я харесвам, но проблемът е, че не знам как да й го кажа. Хич не съм наясно с протокола за тези неща. Та така. Май това е всичко. Ако можете да ми дадете някакъв съвет, ще съм дълбоко признателен.

Поглеждам крадешком към Зейн. Със сигурност е негово. Само на него разрешиха да пише за друго, а не за Софи. А дали е нескромно да реша, че става дума за мен? Сещам се за устните му върху моите, така топли и неочаквани. Колко ми се иска да можех да се върна в онзи миг и да се пусна по течението, вместо да провалям всичко.

— Остават ви две минути! — Госпожа Уингър вече подскача наоколо и се опитва да ни пришпори. По дяволите. Какво да отговоря?

Набързо написвам: Кажи й, че е толкова хубава, че чак те боли да я гледаш.

После сгъвам отново листчето и го пъхам в чакащите ръце на госпожа Уингър. Тя събира останалите и започва да ги разгъва и да ги връща според кодовата дума. Виждам как Зейн разгръща своето. Усмихва се.

Госпожа Уингър ми връща листа. Поглеждам какво съм написала, а после прочитам отговора:

Май излишно даваш воля на въображението си. Момичето си е имало проблеми. И е избрало лесния път. Толкоз.

Оглеждам стаята. Саманта ме гледа изпитателно. Бавно смачквам листа, без да откъсвам очи от нея. Тя извръща поглед.

Звънецът удря. Зейн спира до чина ми и изчаква да си събера нещата. На път към изхода, хвърлям листчето в кофата. Когато завиваме към коридора, Зейн подмята, че на госпожа Уингър буквално й порастват криле, като си размаха ръцете, и аз се разсмивам.

В този момент виждам Ролинс, който върви към нас, вероятно за да ме посрещне. Като ме вижда със Зейн, примигва един-два пъти, видимо огорчен. Опитвам се да се усмихна и да му помахам, но той се шмугва в тоалетната. Отпускам смутено ръка.

Всички ни зяпат, докато крача по коридора със Зейн. Отчасти защото Зейн е Новото момче, а това винаги предполага известна загадъчност, но най-вече защото е ужасно готин. Става ми приятно, когато подминаваме групичка осмокласнички и всички ме поглеждат завистливо.

Зейн спира при чешмата да напълни зелената си бутилка, а аз чакам и прехвърлям учебниците си от единия хълбок на другия. Коридорът се изпразва за секунди, учениците тичат към кабинетите, преди да удари звънецът.