Джил Хатауей - Чужди очи

— Ами, трите стояхме пред моето шкафче и Саманта спомена, че Амбър си тръгнала със Скоч след погребението. Амбър намекна, че й е казал нещо важно, и ние един вид я накарахме да ни каже.

— И тя взе, че те удари?

Мати клати глава.

— Не. Амбър каза, че това било причината Софи да се самоубие — понеже била бременна. И аз побеснях, задето така се опитва да избяга от отговорност. Така де, след онова, което направихме… Затова я попитах дали вече е забравила за снимката, която пратихме на всички, и дали действително смята, че това няма нищо общо със самоубийството на Софи. И тогава вече ме удари.

Въздъхвам.

— Ясно. Замълчи.

Мати се разридава. Не мога да гледам как плаче така и се самообвинява. Ужасно ми се иска да й кажа, че макар и дълбоко наранена от постъпката им, Софи всъщност не се е самоубила. Но не мога да й кажа истината и се ненавиждам.

Вместо това я придърпвам към себе си и я прегръщам.

— Мати, недей да виниш себе си, нито пък Амбър. Има и други фактори. Вярвай ми! Ако толкова държиш да се чувстваш зле заради онази история, добре тогава, но се постарай да има полза. Просто недей да правиш такива неща повече! Но не бива да мислиш, че Софи е мъртва заради теб.

Мати прави крачка назад и ме поглежда в очите.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Кълна се. Трябва да ми повярваш.

Тя обляга глава на рамото ми и подсмърква.

— Вярвам ти.

След минутка се отдръпва и отива към мивката. Плиска лицето си с вода, после приглажда косата си. Среща погледа ми в огледалото и ми се усмихва немощно.

— Благодаря ти, Вий.

— Няма за какво. И какво ти каза Гадняра?

— Беше сравнително мил заради Софи. Каза, че е наясно, че в момента ми е тежко, така че ме наказва само три дни да оставам след часовете. Трябва да ходя в учителската стая и там да си готвя уроците.

Задържането след часовете не е кой знае какво. Помежду си го наричаме арест. Седиш в едно малко помещение до учителската стая и слушаш как учителите клюкарят кой с кого спи и кой преписал на изпита за „Макбет“. Точно до вратата има автомат за напитки и ако се държиш прилично, можеш да си вземеш кутийка безалкохолно, та да не ти е толкова неприятно. Не че ми се е случвало.

Лицето на Мати е цялото на петна, а очите й са червени и подпухнали. На бузата й започва да се очертава алена бразда, предполагам, където Амбър я е ударила. Има вид сякаш всеки момент ще заплаче отново.

— Слушай, искаш ли да обиколя кабинетите и да ти взема упражненията?

— Ще го направиш ли? — пита ме тя обнадеждена. — Не искам никой да ме вижда.

— Естествено. И без това нямам настроение да влизам в час. — Ако трябва да съм искрена, предпочитам да не срещам Ролинс, след като сутринта така явно странеше от мен.

Тя скача да ме прегърне.

— Страшна си!

Завеждам я до учителската стая. Прозорецът е облепен с вестник — вероятно за да не виждаме как се забавляват учителите през часовете за подготовка. Мати ми маха с ръка и влиза вътре. Когато се скрива от погледа ми, тръгвам да обикалям класните стаи. Решавам първо да пробвам с английския, понеже кабинетът е най-близо. Учителката й никак не е във възторг, че прекъсвам часа, но изравя една книжка с анализи на „Ромео и Жулиета“ и ми я подава. Другите се държат по-мило и ми дават няколко разпечатани упражнения, които да й предам.

След това отивам при шкафчето й, за да взема учебниците. Деветдесет и седем цяло и три процента от шкафчетата в гимназията се отварят, ако ги удариш на едно конкретно място, така че бързо-бързо се научаваш да носиш всичко ценно със себе си. В шкафчето на Мати, което доскоро делеше със Софи, цари пълна бъркотия. От вътрешната страна на вратата безразборно са налепени снимки и са надраскани разни послания, като „Скоч е пич“ и „Мати + Софи = НДПЗ“ (Най-Добри Приятелки Завинаги).

Очите ми се спират на снимката, залепена в средата, в окото на бурята. Мати стои между Софи и Амбър, всяка е прегърнала другата през кръста. Лицата им са изрисувани като на котки, така че снимката явно е от миналогодишния щатски панаир. Имам чувството, че е направена преди милион години. Едно от момичетата е мъртво, а другите две току-що са се били в коридора. Това ми напомня колко бързо се променят нещата.

В дъното на шкафчето, под гуменките, които вонят на гниещи броколи, под купчинка листовки, които рекламират инициативата на мажоретките за миене на автомобили от миналия септември, хартиена торбичка с нещо подозрително лигаво, откривам учебника й по английски език. Поклащам глава и го измъквам като фокусник, който сръчно дръпва покривка изпод порцеланов сервиз.