Джил Хатауей - Чужди очи

— Какво имаш сега? — питам, когато се изправя.

— Управление при Карсън. Идеално, и без това ми се спи.

Господин Карсън сигурно отдавна е минал стоте. Преподава тук още откакто са основали училището през петдесетте. Представата му за добър урок е да ти нареди да препишеш пет страници надраскани бележки от шрайбпроектора, от което изпадаш почти в кома, а после да ти изкара акъла, като едва не си изхрачи половината бял дроб в лилавата си носна кърпа, когато най-малко очакваш. Всяка година учениците се обзалагат, че тази ще му е последна.

— О, хайде де! Уроците му са окриляващи — натъртвам думата, която дежурно присъства в списъците за изпита SAT, и Зейн се разсмива.

Става ми горещо. Цяла сутрин си представям устните на Зейн, притиснати до моите, сякаш картината е насложена върху реалността. Ето, сега стоим и си говорим, а в главата ми се прегръщаме и разговорът се води от телата ни.

Звънецът отеква, реалността е неизбежна. Искам да избягам в алтернативна вселена, в която да се целувам със Зейн под трибуните, вместо да се чудя кой е убил Софи Джейкъбс. Внезапно проумявам защо миналата седмица намерих опаковка от презерватив под трибуните. Явно някой е успял да се измъкне от домашните, шкафчетата с учебниците и префърцунените съученички, избягал е в свят, в който можеш да изчезнеш, без да ти задават въпроси.

— Искаш ли да се чупим? — питам и въпросът е толкова неочакван, че изненадва самата мен.

— И къде ще идем?

— Знам едно местенце.

Зейн се усмихва. Не знае, че той е моето убежище, че при него бих отишла, за да избягам.

Тази седмица е по-студено. Вятърът свисти под трибуните и прониква през тънкия плат на тениската ми. Трябваше да предвидя, че ще стане така, и да си взема якето. Но Зейн смъква широкото си джинсово яке от едното рамо и ме придърпва до себе си и сега вече всичко е идеално.

— Значи, това е твоето местенце, а? — Той се оглежда, попива обстановката. Опаковки от шоколад. Фасове. Купчинки мъртви листа.

— Не е нещо особено — казвам. — Но да. Обичам да идвам тук.

Зейн кима.

— Има известна… тайнственост.

Тайнственост. Колко подходящо за място, откъдето можеш да виждаш, без да бъдеш видян, да чуеш неща, които съвсем не желаеш да чуеш. Едва сега осъзнавам защо се чувствам така добре тук, под трибуните. Получава се същото както при плъзването. И тук съм само наблюдател. Никога участник.

— Какво се замисли? — пита Зейн и игриво ме побутва.

Действително съм се замислила. Непрекъснато превъртам разговора между Скоч и Амбър. Как щял да си изгуби стипендията — дали би стигнал дотам да убие Софи, ако е отказала да направи аборт? Дали не е твърде пресилено?

Май имам нужда от друга гледна точка. Бих могла да разкажа на Зейн основното, без да разкривам тайната си. Може би ще може да даде мнение.

— Ами, нали се сещаш за онова момиче, което загина? Софи?

Зейн кима.

— Един полицай дойде да разпитва сестра ми за Софи. И спомена, че е била бременна.

— Майко мила!

— Аха. Както и да е… мисля, че знам кой е бащата. Нали се сещаш кой е Скоч Бекър?

Зейн простенва.

— Нима бих могъл да забравя някого с такъв прякор? Той е очарователният младеж, който ми предложи да се захвана с футбол. Каза, че съм достатъчно готин, та да се уредя с мацките, които вече не са му по вкуса.

Замълчавам за миг, понеже приемам изказването твърде лично.

— Отврат. Както и да е, в деня, в който Софи умря, чух Скоч да се хвали на едно от приятелчетата си, че е спал с нея.

Зейн гледа право напред.

— Това е… ужасно.

И аз на свой ред зарейвам поглед към празното игрище. Така ми е по-лесно да говоря, отколкото ако се взирам в очите му и се опитвам да преценя какво мисли. А това, което се каня да кажа, би могло да провали всичко, което се е зародило между нас през последните няколко дни. Нищо чудно да реши, че съм луда, параноичка, както намекваше и бележката на Саманта от часа по английски.

А може би не.

— Е, добре, луда ли съм да смятам, че Софи може и да не се е самоубила? — Все така не смея да го погледна. Вместо това вдигам едно кафеникавооранжево листо и се захващам да го късам на парченца.

Минават няколко секунди.

— Какво имаш предвид? Ако не се е самоубила, тогава кой я е убил?

Още няколко секунди.

— Мислиш, че Скоч я е убил? Заради бебето? Убил я е и е инсценирал самоубийство? — Не звучи никак убеден, но пък май не смята идеята за толкова налудничава, та да се наложи да ме приберат в килия с тапицирани стени.